— Минаваше ми през ума — спокойно си признава Алекс. — Ама нали тогава още не го бях решил. А ти ме уби.
В този момент избухвам в див смях. Тръшвам се на пода, като фрасвам шлема си в крака на Неудачника. Удрям с длан по огледалното стъкло.
— Изрод! — изкрещявам. — Дръвник!
Кой знае защо Алекс се засяга.
— Нали не стрелях по теб! — крещи той. — А ти по мен — да!
— Пич, ти явно си се чалнал! — казвам аз. — На отмъстител ще ми се правиш, мамицата ти… Зоро недоправен… Аз съм дайвър! Разбираш ли? Момчето, дето го опатка, от две денонощия е в дълбината! Таймерът му е изключен! Ако не го измъкна, може да пукне! А ти, със своите комплекси… идиот, идиот…
— Дайвър? — тъпо повтаря Алекс.
— Дайвър! — в момента хич не ми дреме за вечната конспирация. — Пикал съм аз на тоя „Лабиринт“ от четирийстия етаж! Опитвам се да спася човека, а ти си играеш на война, хлапе! На колко години си, момченце?
Алекс не отговаря веднага. Но все пак го прави.
— На четирийсет и две.
Обзема ме нов пристъп на необуздан смях.
Това е то, царството на Питър Пан, островът на вечните деца.
Почитател на военните игри, който е поел към петдетсетака.
Във виртуалността няма възраст. Всички са равни — и солидният позастарял бизнесмен, и голобрадият хлапак, който обаче е успял да се докопа на работата до компютър и модем.
Всички имат право да тичат из нарисувания лабиринт, да си спомнят за детските закони на честта и да крещят: „Не се брои!“
Всеки може да си играе на благородни герои и храбри рицари, забравил, че животът е много по-сложен от десетте божи заповеди.
— Много съжалявам — казва Алекс. — Не знаех, че се занимавате с толкова сериозна работа…
Леле, какъв майтап… Не, нищо сериозно, просто се отбих тук да се изпишкам…
— Ако мога да помогна с нещо… — сподавено казва Алекс. — Да заплатя времето, което сте изгубили…
— Времето не се купува — отговарям аз. Все пак е за предпочитане, когато Алекс се държи като млад програмист… — Сега някъде умира от глад и жажда оня пич, когото ти светна с шибаните си куршуми!
— Много съжалявам… — Алекс става и се приближава. Гледам го, без да правя опити да се изправя. — Просто вие се държахте неетично. Стреляхте в мен без явна причина…
Няма никакъв смисъл да разговарям с него…
— Може и да не съм прав — гласът му става малко по-уверен. — Но разбирате ли, за всичко е виновна първоначалната ви постъпка. Вие, очевидно, сте по-млад от мен…
Поглеждам в тавана, към отражението на Неудачника. Към вкочаненото му, мъртво лице.
— Но вие трябва не по-зле от мен да разбирате, че се намираме в нереален, несъществуващ свят — нарежда Алекс. — Това е опасна илюзия… хората могат лесно да изгубят житейските си жалони, моралните си норми, да се поддадат на усещането за безнаказаност. Може би не постъпих съвсем правилно, но аз винаги се опитвам да запазя обикновените човешки императиви. „Лабиринтът“ е игра, обаче в нея са въплътени вечни идеали. Идеалите на рицарството, ако щете. Борбата между доброто и злото.
Още един борец срещу илюзиите. Нагледал съм се на много такива типове — на хора, опитващи се да направят от дълбината точно копие на реалния свят. Най-смешното е, че най-много шум вдигаше един писател фантаст…
— Вие от самото начало се държахте нечестно — казва Алекс. — И ето я тъжната равносметка. Знаете ли, дайвър, ами то винаги е ставало така. Откакто е създаден този свят. Цялата история е жив пример за това.
— А в кипящите казани на отколешните кланета и размирици… — прошепвам аз. — Има толкова храна за мъничките ни мозъци!4
Алекс млъква.
— Разчисти ли си сметките с мен? — питам го. — Отговаряй, разчисти ли ги? Или искаш собственоръчно да ме застреляш? Хайде!
Подхвърлям му пистолета. Разпервам ръце.
— Аз… изобщо не затова… — мрънка Алекс. — Ако просто бяхте признали, че не сте прав, това щеше да е напълно достатъчно…
— Признавам — казвам аз и с двете си ръце забивам в гърдите си дулото на гранатомета. — Признавам си. Трябваше да чакам, докато ти да ме застреляш. Доволен ли си?
Алекс отстъпва една крачка и размахва ръце в знак на протест. Изобщо не е доволен от този изход, не е успял да се оправдае в собствените си очи.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
А скобата на спусъка е тегава, едва смогвам да я натисна.
На екранчетата на шлема има кръв.
А вътре в мен цари тишина.
Не, аз не измъквах от мрежата геймър без късмет и не се опитвах да надхитря безскрупулен колега. Това беше мрежата.
Самата виртуалност бе въстанала против мен.