ЧАСТ ТРЕТА
ЧОВЕКА БЕЗ ЛИЦЕ
Бях свидетел на раждането на виртуалното пространство. Аз съм сред първите, изпробвали дийп-програмата на Дибенко. И не изпитвам мистичния страх на обикновения човек от компютъра.
Няма разумни калкулатори.
Вики може да фантазира колкото си иска за самозародил се електронен разум — аз не мога да повярвам в него. Всичко случващо се в дълбината е само пресичане на различни програми. Ако ставащото там е извън пределите на възможното — значи зад всичко това стои човек.
Но кой, кой може да стои зад безкрайния низ от смърти на Неудачника?
Добрите дайвъри или печените обитатели на дълбината са способни да инсценират собствената си смърт отново и отново. Всички тези изпуснати пушки са дребна работа. Но защо самата мрежа партнира на Неудачника? Защо Алекс се изхитри да ни настигне точно в момента, в който не прикривах Неудачника? Случайност ли беше това?
И двамата професионалисти, опитващи се да изведат Неудачника, и те също да не успяват да го опазят от случайностите?
Не мога да повярвам в това.
Седя в съблекалнята на „Лабиринта“, след като пак съм влязъл в дълбината — унижен и посрамен, дайвър-неудачник, който се е смятал за по-умен от останалите. Дълбина-дълбина… колко лесно и незабележимо ме сломи. Битката е изгубена, ако врагът не е излязъл насреща.
Не напразно Човека Без Лице ми предлагаше такава награда, за да спася Неудачника. Той знаеше доста повече, отколкото каза. Точната стрелба и добрата реакция няма да ми помогнат.
Значи стига съм блъскал по несъществуваща врата. Трябва да търся истинския изход.
Хвърлям бронята и снаряжението в шкафчето, пъхам се под душа, близо минута тихо се въртя ту насам, ту натам под ледените струи. Объркването и безсилието отстъпват място на озлоблението. Прекрасно. Здравей, бяс. Точно ти ми трябваше. Стига с тия игри по правилата.
Обличам се и излизам в залата с колоните.
— Администрацията на „Лабиринта“ моли Стрелеца да отиде при началника на „Службата за безопасност“ — незабавно се разнася във въздуха. — Администрацията…
Съпроводен от погледите на всички в залата се насочвам към вратата, през която предишния път мина Гилермо. Блъскам я — не е заключена.
Този път кокетната административна сграда е оживена. Пуснали са ме в общото работно пространство на сисоповете на „Лабиринта“ — аз мога да ги виждам, както и те мен. Всъщност, тук едва ли ще съм интересен на някого. Вървя по коридорите и надничам зад стъклените врати — вътре са терминалите и младежите и девойките, седнали пред компютрите. Зад няколко от вратите има цели зали, където на огромни маси са качени макети. Макети на нивата на „Лабиринта“ — хълмове и дерета, здания и руини, реки и бушуващи пожари. Край макетите лениво се разкарват някакви хора. Ето, замислен младок се навежда над макета и излива в малката рекичка колба зелена каша. Рекичката започва да клокочи. Младокът побутва приятелчето, което стои до него, оня се заглежда в омаскарения пейзаж и свива рамене.
Ето така се конструират нивата. По точно — скелетът им, който тепърва ще заживее свой собствен електронен живот, ще се засели с геймъри и чудовища. Няколко седмици или месеца нивото ще провокира въображението на феновете на „Лабиринта“. После ще го сменят.
— Вие ли сте Стрелеца?
Девойката се приближава към мен тихо и незабележимо. Красива и русокоса.
— Да.
— Да вървим. Господин Агире ви очаква.
Тръгвам след нея. Общо взето, знам какво ще ми кажат. Но защо да не изгубя десетина минути за формалности?
Гилермо стои до прозореца към „Лабиринта“, един тъмен силует на фона на кървавочервено зарево. Всичко в триъгълния кабинет е добре обмислено — на фона на прозореца домакинът изглежда мъничък и изгубен… и приковава погледа. Влизащият се озовава на върха на пирамидата, като неволно започва да осъзнава значимостта на собствената си персона… и започва да се чувства неуютно.
— О, Стрелец! — Гилермо с енергична крачка тръгва към мен. — Седнете, седнете…
— Прекратявате ли ми договора? — питам направо аз.
Гилермо се спира. Почесва се по носа.
— Хм-м… говорихте ли с Анатол?
— Говорихме.
Сякаш не ти контролираше разговора ни…
— Стрелец, съгласен ли сте с мнението на нашите дайвъри?
— Не.
— Защо?
— Нима това ще промени нещо? — отговарям аз на въпроса с въпрос. — Вече сте взели решение да се откажете от спасяването на Неудачника.
— Аз не съм вземал никакви решения — казва Гилермо. Като леко акцентира върху думата „аз“.
— Но ще прекратите договора?
Гилермо въздъхва.