— Открит е неизвестен вирус! — тревожно шепне „Windows-Home“ — Внимание! Стартирам „уеб“!
Пространството се забулва от лека пелена. Антивирусната програма „уеб“ започва да орязва част от постъпващата информация, като се опитва да защити компютъра от действието на вируса. Защитата не е идеална, добрият вирус така или иначе ще се провре през моя канал. Но аз не спирам Вики — тя е в паника… ако, разбира се, тази дума е уместна в случая… фигурата на ифрита се деформира, става неясна.
— Кой си ти? — реве чудовището. Гласът също е изкривен.
— Дайвър! — извиквам. Сега нямам какво да крия.
— Чакай! — заповядва ифрита. Искрите по дланите му угасват, и Вики спира „уеба“.
Няма как, трябва да чакам. Чудовището е неподвижно, само очите проблясват, шарейки по мен с втренчен, почти физически осезаем поглед. Това предишния път беше направо песен — пуснаха ме в капана, защото бяха сигурни, че няма да се измъкна. Сега, след като носовете им са натрити, програмистите на корпорацията са способни да стоварят върху мен всичките рожби на фантазията си. А сред тях със сигурност има такива, които могат да хвърлят в потрес не само мен, не само Маниака, а дори самия Лозински. Не е най-подходящия момент да си спомням легендите за вируси, скапващи компютърния хардуер…
— Върви! — казва оживялото чудовище.
Стъпвам върху моста от конски косъм.
Дълбина-дълбина…
Този път ме посрещат не две карикатури на охранители, а цяла въоръжена тълпа. Ако имах такъв конвой предишния път, щях да измъкна мегабайтовия файл на куково лято.
Охраната ме води по улиците, пазейки ледено мълчание. Очаквам, че ще ме отведат в предишната беседка, но процесията ни я отминава.
Движим се към мрачна сива постройка.
Да не смятат да ме тикнат в затвора? Майтап. Дайвърите са неуязвими. Могат да ни попречат да крадем файлове, но не и да ни заключат във виртуалния свят.
Част от стражата остава пред вратата, четирима ме въвеждат в крепостта. Двама отпред, двама отзад. С извадени мечове. Уф, ако ми натресат някакъв вирус на компютъра, ще ми дойде в повече. Този, който знае какво е да ти се скапе хард диска, ще ме разбере. Веднъж, по време на дребна и почти непечеливша операция, благодарение на глупостта си хванах едно мъничко сладко вирусче, което смеси FAT-a и partitution table-a на хард диска в еднороден коктейл. Маниака цяло денонощие изчовърква от мъртвия хард остатъците от информация. Спаси почти всичко. А аз дрънках някакви простотии за пиратския диск с игри, от който бях лепнал вируса.
Щом някакви ливади се изхитриха да заразят компютъра ми с такава напаст, направо не ми се мисли какво могат да направят момчетата от Ал-Кабар.
Вратата зад гърба ми се затваря с трясък. Крепостта тъне в мрак. Вървя като слепец, побутват ме в гърба. Всичко е ясно. Максимално е свит каналът, по който информацията тече към мен. За да не открадна още нещо. Отрязана е видимостта.
— Стой! — командват зад гърба ми. Послушно спирам.
Вероятно околните ме виждат като на длан и това не ме ободрява особено.
— Имате нахалството пак да дойдете тук, а, Иване?
Разпознавам гласа на Урман — по-точно интонацията на преводача му. Обръщам се, като се опитвам да не пуля ослепелите си очи.
— Такава ни беше уговорката.
— Нима?
— Вие ми дадохте доброволно файла срещу обещание за нова среща.
Пауза. Трае дълго. Не лъжа и Урман се озовава в глупаво положение. Колко е хубаво да не лъжеш. Пък и защо ти е да го правиш? На света има толкова много истина, че лъжата е просто излишна.
— Какво искате?
— Аз ли? Нищо. Вие молехте за среща, явно имате някакви предложения?
Отново мълчание. Разбира се, Урман не е очаквал, че ще дойда след опита да ме проследят. За всеки случай допълвам:
— Между другото, не се пробвайте да проследявате канала ми за връзка. Защото ще си изляза.
Мълчанието се проточва и аз мислено виждам Урман да кимва на охранителите: „Я му разкажете играта…“
— Възстановете канала му за връзка в пълен обем — нарежда Урман. — И прекратете наблюдението.
Ярка светлина. Жумя и разглеждам вътрешността на крепостта през цепката на полузатворените си клепачи. Мрачни масивни стени, а над тях — решетки, и мънички прозорчета от огледално стъкло. В центъра на помещението има маса и кресла.
— Това е залата за съвещания — обяснява Урман. Той е с класически костюм и вратовръзка. Вероятно дрехите му автоматично се нагаждат към интериора на помещението. Чувал съм за подобни номерца. — Тук се провеждат съвещанията на борда на директорите и някои срещи.
Ясно. Най-добре защитеното място във виртуалното пространство на корпорацията. Оттук не можеш да избягаш лесно като от беседката.