Започвам да загрявам.
— Цифрите не съвпаднаха?
— Да. Във виртуалността се намира един човек в повече. Компютрите го разпознават, той функционира в киберпространството, но никога не е влизал в мрежата.
Урман става, размахва ръка — и на стената, върху бетона и стоманената решетка, се разгръща огромен екран. Надигам се. Това е карта на Дийптаун и околностите му, сякаш съшита от мънички парчета плат. Всяко парченце е сървър, обслужващ съответния парцел от пространството. Върху парченцата има ситни червени обриви — това са входните сървъри, телефонните линии за влизане в дълбината.
Красиво е. Всички буржоа си падат по ефектите.
— Могат да се видят данните по райони — съобщава Урман. — Ето, например…
Пристъпва към екрана, протяга ръка и тиква пръста си в квартал Ал-Кабар. Над екрана се разгръща таблица. „1036/1035“.
— Стана ли ви ясно?
— Сървърите ви поддържат във виртуалното пространство хиляда трийсет и шест човека, в това число и мен. И всички, освен мен, са се свързали чрез вашите собствени канали?
— Разбира се. Рисковано е да се пропуска секретна информация през чужди линии — дори и на най-надеждните провайдъри. Имаме собствени канали в дванайсет града, в които живеят наши сътрудници.
— Но тогава е невъзможно да откриете Неудачника!
Приближавам се към картата, откривам ресторанта „Трите прасенца“, опомням се навреме и тиквам пръста си в друго заведение, което се намира наблизо. Ходил съм там само два-три пъти, но не ми хареса. Прекалено шумно и помпозно.
„63/2“.
— Това е по-често срещаната картина, нали? В пространството на ресторанта се забавляват шейсет и три човека, но само двама са влезли от собствената телефонна линия.
Урман кимва.
— Попаднахме на „Лабиринта“ по друг начин.
Вече съм забравил, че имам пред себе си хитър и не твърде доброжелателен събеседник. Интересно ми е да разбера как са открили човека, който не е влязъл в дълбината.
— Така… да се проследява всеки отделен сигнал е немислимо. Излиза скъпо, отнема много време, пък и е забранено.
Урман ме поглежда с такова самодоволство, сякаш сам е разрешил проблема, а не е дал заповед на специалисти.
Да помислим. Понякога е полезно.
Имаме поток от електронни импулси. Засега няма значение откъде се е взел. Това е информация — простичко триизмерно изображение на човек, на Неудачника. Тя влиза в компютъра, създал трийсет и третото ниво на „Лабиринта“, който разполага изображението в началото на нивото и се приготвя да управлява движенията на Неудачника, да транслира гласа му към останалите геймъри, да изчислява резултата от изстрелите му и да премества камъчетата, които той подритва. Е, и да изпраща на Неудачника картинките, които той вижда с лявото и дясното си око, звуците, които той чува, ударите, които усеща с помощта на виртуалния гащеризон.
Стоп — къде да ги изпраща? Ами ако той не е влизал в дълбината?
Получава се нарушаване на работния режим. Компютърът обработва действията на Неудачника, но не знае откъде са се взели и къде да изпраща резултатите. Може ли това да се отрази на показателите на сървъра? Би трябвало. Но на съвсем специфичните, като, да речем, съотношението между обема на обработваните от процесора данни и количеството изпратена-приета информация. Трябва предварително да сме се интересували от тези показатели, за да може за няколко часа да разкрием сървъра, на който се е появил неканен квартирант…
— Вие сте го очаквали — казвам. — Знаели сте, че ще се появи!
— Допускахме такава възможност — уточнява Урман. — Рано или късно трябваше да се появи човек, който може да влиза в дълбината самостоятелно.
— Без компютър? — аз произнасям тази безсмислица, която, та това е смешно — изобщо не би се сторила безсмислица на човек, който не е на ти с компютрите и мрежите! Също толкова смешно е, колкото и да си представиш човек, способен да се включва в телефонна линия. Това е просто глупаво.
Обаче Урман може да е всякакъв, но не и глупак. Той е обикновен милионер, извличащ за Ал-Кабар печалба отвсякъде — от земните недра, космическите спътници-предаватели и хремави носове.
— Не само ние работим върху алтернативните варианти на компютърен интерфейс — казва Урман. — Клавиатурата, мишката, шлемът и гащеризонът са само остатъци от предвиртуалната епоха. На дневен ред е директното свързване към зрителните и слуховите нерви. Слотове… — той завърта пръсти до слепоочието си, не знам дали защото се е усъмнил в здравомислието си, или защото се опитва да изобрази розетка, присъединена към ухото. — Но това изисква много сериозна работа над манталитета на обществото. По-трудно е да се пречупи психиката на хората, отколкото да се пробие дупка в черепа и да се забоде микрочип в мозъка. Ако това се окаже излишно… ако стане така, че всеки да може да влиза както си иска във виртуалността… светът ще се преобърне.