— Добър ден… дайвър — произнася той. На руски. Гласът е неестествен, прекаран през програма-преводач.
Ето я и причината за толкова високата чест.
— Страхувам се, че грешите, господин директор.
— Когато преди половин година създадохме моста, имахме само една цел, господин дайвър. Да открием вас. Той не може да бъде преодолян от човек, намиращ се във виртуалността. — Урман скъпернически се усмихва. — За първи път виждам истински дайвър.
Едно на нула… не в моя полза.
— А аз за първи път виждам истински мултимилионер.
— Ето, виждате ли, срещата ни вече дава резултати.
„Windows-Home“ шепне:
— Проследен е вторият рутър.
Урман се мръщи — изглежда, и той получава някаква информация. После се интересува:
— Извинете, през колко компютъра минахте, за да стигнете тук?
— За съжаление, не помня.
Урман повдига рамене.
— Как да ви наричам?
— Иван царския син.
Кратка пауза — после усмивка. Обяснили са му.
— О, руски приказен герой. А вие руснак ли сте?
— Нима това има значение?
— Да, напълно сте прав… Господин дайвър, доколкото разбрах, вие сте проникнали в нашия квартал незаконно…
— Нима? — учудвам се аз. — Честно казано, просто търсех работа. Прочетох обявата ви, минах през моста… подчиних се на чудатите охранители…
Едно на едно.
Фридрих Урман пляска с ръце.
— Да… наистина! Но ние и без това нямаме претенции към вас, господин дайвър. Освен заради странните неща, които носите в себе си…
Бавно, демонстративно изпразвам джобовете си. Гребенче, носна кърпа, огледалце.
— Ето. Да ви дам ли меча?
Урман размахва ръце:
— Господи, защо? Нали нямаме намерение да влизаме в схватки? Хайде да си поприказваме…
— Проследен е третият рутър.
— Колко жалко, че остава все по-малко време за приказки — с въздишка казвам аз.
— Да, но времето никога не стига. И така, господин дайвър, имам причини да предполагам, че някои лица биха искали да се сдобият с доста от разработките ни. И даже са се изхитрили да наемат дайвър… за да пожънат чуждите плодове.
— Ябълчици — уточнявам аз.
— Да, именно. При нас работи добър руски програмист, който създаде красива форма за съхранение на информацията… — Урман плясва с ръце и въздухът до нас започва да се замъглява и сгъстява. След миг се появява малко дръвче, отрупано с плодове. — Предполагам, че най-голям интерес предизвиква малката зелена ябълка на долното клонче.
Поглеждам към мечтания плод. Той е дребен, неузрял и червив.
— Как мислите, дайвър, колко биха платили конкурентите ни за този файл?
— Към десет хиляди — малко завишавам цената аз.
Урман ме гледа недоумяващо. Уточнява:
— Десет хиляди долара?
— Да.
— Честно казано, дори сто хиляди ще са малко… Добре, да допуснем, че предлагам сто и петдесет хиляди на човека, който се е опитвал да открадне файла. При условие, че той започне да ни сътрудничи… срещу нормално, добро заплащане.
— Това да не е лекарство против рак? — питам.
Урман клати глава:
— Не. Тогава нямаше да има цена. Само лек за настинка е, но много ефикасен. Готвим се да започнем производството му, но само след като се разпродадат запасите от по-неефикасни лекарства. Та какво ще кажете за офертата ми?
— Страхувам се, че ще ви огорча — казвам аз, като се опитвам да не мисля за предложената сума, — но кодексът на дайвърите директно забранява подобни споразумения.
— Добре — Урман става. — Очаквах подобен отговор. И ценя вашата позиция.
Той отива при дръвчето и с известно усилие откъсва ябълката. Междувременно устните му мърдат — явно произнася парола.
— Заповядайте.
Ябълката е в дланите ми. Доста тежичка е — сигурно има два мегабайта. Няма смисъл да се пробвам да я копирам, трябва да я взема със себе си. Пъхам ябълката в пазвата си — тоест прикачвам файла към виртуалната си обвивка. Поглеждам Урман.
— Действам ва банк — сериозно казва Урман. — Жертвам твърде перспективна разработка. Предайте я на господин Шелербах и го поздравете лично от мен. Само за едно ви моля — елате после при нас, за да си поговорим за постоянно сътрудничество. Няма да крия, точно сега много, много се нуждаем от услугите на дайвър.
— Четвърти рутър — проследен… пети рутър — проследен… тревога! Тревога! Тревога!
— Добре — аз също ставам от мястото си. Всичко е твърде изненадващо… никога не съм очаквал от един сериозен бизнесмен толкова щедри жестове. — Обещавам да дойда. А сега, прощавайте…
— Не, господин дайвър, сега вие ще ме прощавате. Спокойно ще напуснете територията ни, но само след като бъде установен истинският ви адрес. За да имаме гаранция за току-що даденото обещание.