Сигурно е израз на инерцията на съзнанието. За паническата лакомия на разума, озовал се сред дивата природа.
— Имаш ли някакъв план? — питам Вики.
— Защо питаш мен? Нали ти предложи да избягаме през прозореца — справедливо възразява тя.
— Нямаше друг изход.
— Имаше. Нали си дайвър?
Кимвам към Неудачника.
— А той какъв е?
Само един час беше достатъчен, за да се умори Вики от този въпрос. Сядаме на меката морава, в сянката на дърветата. Над останките на хижата продължава да се вие бял дим.
Мълчаливо наблюдаваме Неудачника — той броди по склона, докосва боровете, събира от земята някакви иглички и камъчета. Градско чедо, което за пръв път се е озовало сред природата. Заточеник, офейкал от подземията на замъка Иф.
— Леонид, аз май прекалено се увлякох, когато ти разправях за компютърното съзнание — започва Вики. — Та така — той е човек. Обикновен човек, който те води за носа.
— От три денонощия е в дълбината.
— Стимулатори. Или също е дайвър.
— Не се проследява каналът му за връзка.
— Добра маскировка.
— Преследват го две големи фирми и Дибенко.
— Навсякъде е пълно с глупаци.
Прекрасно нещо е бръсначът на Окам. Отрязва до корен всичката мистика. До кожа.
— Вики, ти си психолог… има ли тестове за разкриване на хора?
Тя тихо се засмива.
— Не, разбира се. Досега не е имало нужда от тях.
— Срещал съм в някаква фантастична книга начин за проверка…
— И вярваш, че една схема, измислена от писател на чаша кафе, може да работи реално?
— Все пак трябва да се опита — упорствам аз. — Нали има институти, занимаващи се с проблемите на изкуствения интелект? Би трябвало да съществуват разработки по въпроса. Има фенове, които измислят абстрактни тестове… за бъдещи нужди. Ще изляза от дълбината и ще пообиколя Интернет.
— А как ще се върнеш? Вече няма вход за това пространство. — Вики горчиво се засмива. — Страхувам се, че то е загубено изобщо, завинаги. Превърнало се е в затворена система, която ще живее на компютъра сама за себе си.
— Някой добър хакер ще пробие проход.
— Това вече ще е друг свят. Планините ще се съпротивляват до последно. Проникне ли някой тук, те губят свободата си.
Разбирам я, и то чудесно, но мразя подобен предвидлив песимизъм.
— Ще нарисуваш нови планини.
Вики не се обижда.
— Следващия път ще измисля море. Море, небе и острови.
— И не забравяй за резервния изход.
— Пространствата живеят по свои закони… — Вики става. — Може и да има изход, Льоня. Когато създавах тези планини, програмата търсеше други ландшафти, на всички достъпни сървъри. Крадях отвсякъде по парченце… — тя смутено се усмихва. — И оставях пролуки. Съвсем малки. Намерим ли една от тях, ще можем да излезем.
— Това звучи по-добре.
В най-краен случай имам „Warlock“-а. Но е рисковано да го използвам — враговете ще открият следите на вируса.
— Трябва да се махаме оттук — решава Вики. — До здрачаване остават около пет часа. Ако нападателите успеят да възстановят хижата, по-добре е да сме колкото се може по-далеч от нея.
1
Спираме едва когато слънцето изчезва зад планинските зъбери и оранжевият отблясък върху облаците угасва. Изминали сме към десет километра и това е много, страшно много път. А нощем из планините бродят единствено самоубийците.
Изразходваме последния четвърт час за събиране на нападали клони. За щастие ги има в изобилие, защото сме на границата между гората и алпийските ливади. Заедно с Неудачника довличаме повалено от вятъра борче и аз си одрасквам ръцете, докато отчупвам клоните и майсторя от тях пирамидка за лагерен огън.
— Достатъчно, момчета — решава Вики. Пали цигара, после бързо и сръчно запалва и огъня.
Вечерята е символична — малиново сладко и сухи бисквити. На Неудачника му е все едно — той дъвче с апетита на електрическа месомелачка. На мен всяка хапка ми присяда. Яде ми се пържола с пикантен сос и зелен грах, пие ми се студена бира. А всичко е на две крачки оттук! Просто трябва да изляза от дълбината, да вляза отново в нея, да се отбия в „Стария хакер“ или „Трите прасенца“…
Погледите ни с Вики неволно се срещат.
Не знам дали си мечтае за свинско с бира или за пъстърва с бяло вино. Но сто на сто не е закопняла за бисквити със сладко. И двамата не ставаме нито за Карлсон, нито за Лошото Момче.
— Вкусно ли е, Неудачник? — интересува се Вики.
— Ъхъ.
— А какво ядеш обикновено?
— Всякакви гадости.
Търпението й секва внезапно.
— Чуй ме, момче…