Неудачника отдръпва ръка от бисквитите и въпросително поглежда Вики. Ние сме от едната страна на огъня, той от другата. Противостоене.
— Имаме проблем — започва Вики. — И този проблем си ти. Може би не разбираш напълно възникналата ситуация… затова ще се опитам да я конкретизирам. Ако сбъркам някъде, поправи ме, става ли?
Неудачника кимва. Притискаш ли един човек, най-важното е да му дадеш възможност да възразява. Или поне да се престориш, че му я даваш…
— Ти се озова в „Лабиринта“ и не можеше да излезеш самостоятелно. Нали така? Леонид изразходва голямо количество време и пари, за да те измъкне. И го направи. Нали така?
Не е съвсем така — нали тези от „Лабиринта“ първо ми плащаха за тая работа… Но си замълчавам, а Неудачника послушно кимва.
— Льоня те спаси, доведе те при мен. Щеше да получи награда, и то много голяма, ако те беше предал, но той не го стори. В резултат на това са го обявили за престъпник, търсят го из цялата мрежа. Така ли е? После сринаха заведението ми, докато се опитваха да те изловят. Не е трудно да се възстановят програмите, обаче „Забавленията“ изгубиха завинаги реномето си. Ще ми се наложи да започвам всичко от нулата.
— Много съжалявам… — тихо казва Неудачника. — Аз… изобщо не съм смятал да ви създавам подобни проблеми…
— Чакай малко. Сега продължаваме да сме бегълци. Ако още не си загрял, ще ти обясня — от това пространство е невъзможно да се излезе по нормалния начин. Може да има изходи. Но не се знае дали ще ги намерим в близките години. Ние с Льоня сме дайвъри. Способни сме всеки момент да излезем оттук. Но вече няма да можем да се върнем обратно и ти ще останеш сам. Вероятно завинаги. Ето това е положението… от морално-етична гледна точка.
— Много съжалявам — повтаря Неудачника.
— Сега да поговорим ли за теб? Все пак ти си причината за всичко, което се случи.
Неудачника настръхва, но продължава да мълчи.
— Ти или си човек, или си рожба на компютърен разум. Но второто е твърде съмнително. Ако си човек, вероятно можеш самостоятелно да излизаш и да влизаш в дълбината. Като дайвърите, даже си по-печен. Така ли е? Иначе нямаше да си такъв свежар след четири денонощия престой във виртуалността. Можеш ли да ми възразиш?
Тишина.
— Момче, аз допускам такава възможност — казва Вики. — В края на краищата, цялата маса сиво вещество е далеч по-голяма загадка от грамовете силиций в някаква микросхема. Мога да си представя човек, който е способен да влиза във виртуалността, без да използва шлемове, модеми, дийп-програма… и дори си представям възторга му… донякъде и шока от това събитие. Защо пък да не баламосаш околните, да не се заобиколиш с тайнственост? Всичко е напълно обяснимо… Но разбери, сега вече не се шегуваш с нас, а ни караш да страдаме. С всяка измината минута затрудняваш разрешаването на конфликта. Разбери, ние не можем да се занимаваме с теб постоянно!
— Аз… се изморих… просто се изморих… — Неудачника ме поглежда, сякаш очаква подкрепа.
А, не е познал.
— И последно — как да се оправи положението — отсича Вики. — Да продължаваме в този дух е нелепо. Проточването на конфликта няма да ни доведе до нищо добро. Ако не искаш да се разкриваш, не ни доверяваш или не искаш да разваляш една красива легенда кажи ни, и ще си отидем. После чайниците ще има да съчиняват приказки за изгубилия се в дълбината… Ако според теб заслужаваме доверие, тогава ни обясни — кой си и защо си започнал всичко това. Имаш два изхода — и това не е никак малко.
Тя млъква и аз крадешком взимам нейната длан в своята, за да й стисна ръка. Никога не би ми достигнала твърдост да доведа ситуацията до такава яснота, до положението „или-или“.
— Аз… — Неудачника млъква, загледан в огъня. Съчките тихо пращят, към тъмното небе подскачат искри. — Аз съм виновен. Уморих се, уморих се от тишината… Не биваше да постъпвам така…
— За какво говориш? — пита Вики. Навярно прекалено рязко. Но Неудачника сега е объркан и деморализиран.
— Прекалено тихо… — измърморва той. — Това никога не можеш да го разбереш преди да го изпиташ. Звуците станаха мъртви, цветовете избеляха. Секундите станаха като векове. Милиарди векове. Предупреждаваха ме, но не вярвах.
Той поема дъх и протяга длан към огъня. Пламъците докосват пръстите му.
— Нищо — нито болка, нито радост. Велика тишина. Навсякъде. Вечното Нищо. А Нищото няма граници. Аз… не издържах…
Дланта му нежно гали пламъка.
— Не мога да ви обясня нищо. Вървете си.
Поглеждам Вики — сега ще му разкаже играта. Но в очите й има само отблясък от огъня, черна нощ и червен пламък. Докоснала я е Тишината, за която говори Неудачника. Както и мен първия път.