Ставам и издърпвам Неудачника встрани от огъня. Самовнушението е могъщо нещо. Ако се изгориш в дълбината, очаквай истински мехури по кожата. Карам го да клекне над ручейчето и да потопи ръка в студената вода.
— Значи така — решавам аз. — Сега ще спим. Просто ще спим, без да се баламосваме взаимно. Ние с Вики ще изплуваме, трябва да хапнем по нормалния начин. А ти… прави каквото знаеш. Утре ще решиш какво, в края на краищата, искаш.
Неудачника мълчи, плакне длан в поточето.
Отивам при Вики. Тя вече е наред, но настойчивостта й се е изпарила някъде.
— Податлива ли си на хипноза? — интересувам се аз. Тя хмъква пренебрежително. Въпросът е риторичен, след дайвърите няма такива. Щом преодоляваме дори упойващото въздействие на дийп-програмата, то с думи не могат да ни повлияят.
— Това е то — казвам аз. — Всички можем да се правим на глупаци. Ама когато трябва да потопиш събеседника си в тишината?
— И аз се уморих — шепне Вики. — Знаеш ли, след още един час ще започна да говоря с такива гатанки, че и Неудачника ще ми завиди…
— Сега лягаме да спим. После изплуваме, без да прекъсваме канала. Похапваме. У вас ще се намери ли нещо за ядене?
— Разбира се.
— Прекрасно. Ядеш и спиш. На сутринта се връщаме и решаваме всичко.
Така и правим. Карам Неудачника да ми помогне, спретваме с него три наръча клони, оставяме ги близо до огъня.
Тази постеля от хвойна се оказва толкова удобна, че едвам преборвам желанието си да се откажа от вечерята.
Дълбина… дълбина… не съм твой…
Клепачите ми тежаха като олово и с мъка ги отлепих. На екранчетата танцуваше огън, в слушалките шумоляха смърчовите клони — Вики се въртеше, за да се настани по-удобно.
— Льоня, прекъсваш ли потапянето? — попита „Windows-Home“.
— Не.
Свалих шлема, погледнах часовника.
Късна вечер. Но не чак толкова, че да ти е неудобно да се отбиеш при съседите. Бирата мъничко ще почака.
Измъкнах кабела на виртуалния костюм, успокоих уплашения компютър и се огледах в огледалото.
Клоун. С щепсел на колана. Дали да не стреснем някоя бабка?
Трикото се търкаляше в легена за пране. Нахлузих го върху виртуалния костюм, навих кабела и го пъхнах под колана, облякох отгоре якето. Не изглеждам зле, направо съм готин, е, леко съм подпухнал…
На стълбите на входа тихо подрънква китара. Погледнах през шпионката и една по една отключих бравите.
Компанията на тийнейджърите се е разположила на площадката между етажите. Единият тормози струните и тихо пее:
— Самотна птица, ти летиш високо…
При вида ми пуберите кой знае защо се смутиха. Само съседът ми от горния етаж бързо попита.
— Льоня, да ви се намира някоя цигара?
Поклатих глава. Забелязах, че младокът поглежда накриво издутината на хълбока ми. Досущ като от пакет цигари. Едва ли се досеща, че някои живеят с розетка на колана.
След като позвъних на съседната врата, търпеливо изчаках приближаването на тътрещите се крачки и подозрителното: „Кой е там?“. Бабката няма доверие нито на шпионката, нито на собствените си очи.
— Людмила Борисовна, извинете, за бога — казах на вратата. — Може ли да позвъня от вас? Повреди ми се телефонът.
След минутно колебание допотопните брави се разщракаха.
Промъкнах се през тесния процеп и вратата незабавно се затръшна.
— Младежта пак ли е на седянка? — поинтересува се Людмила Борисовна. Вече е прехвърлила седемдесетте и не рискува да влиза в пререкания с невръстни хулигани.
— Да.
— Поне ти ги засрами, Льоня. Че няма мира от тях!
В апартамента не достига шумът от стълбището, вратата е масивна, но аз не споря:
— Непременно ще го сторя, Людмила Борисовна.
— А защо ти се повреди телефонът? Не си платил навреме и са ти го спрели?
Кимнах покорно, възхитен от нейната досетливост.
— Обичаш да си бъбриш по телефона — мърмори бабката. Навремето бяхме дуплекси, но разбира се, направо не се живееше. Платих за обособяването на номерата, които станаха директни, освен това я субсидирах, защото предишният телефон й излизаше малко по-евтино. Сигурно ме сметна за малоумен.
Обаче за сметка на това ни се оправиха отношенията.
— Хайде, звъни, че става късно… — Людмила Борисовна кимна към телефона. Явно няма никакво намерение да се отдалечи.
Любопитството не е порок…
Набрах номера на Маниака, като гледах да не обръщам внимание на мръсната телефонна шайба и лепкавата слушалка.
— Ало?
— Добър вечер, Шура.
— Аха… — с доволен глас произнесе Маниака. — Появи се… престъпникът.
— Шура, те…
— Добре, ясно ми е. Имам си лиценз за производство на локални вируси, тука няма за какво да се хванат.