— Регистрирал ли си „Warlock“-а?
— Разбира се. При самия Лозински. Всички сорсове отговарят на Московската Конвенция, така че ония да се ритнат отзад.
Постепенно се успокоявам. Ако вирусът не беше регистриран при някой от създателите на антивирусни програми, Маниака щеше да си има големи ядове. Разбира се, могат да ме обвинят за непредпазливо използване на оръжие, за нанасяне на щети… но за целта първо трябва да ме издирят.
— Питаха ли те кой е купил вируса?
— То се знае. Дадох им твоя адрес. Оня, дето е пълно менте.
Още преди две години, когато започнах да балансирам на ръба на закона, някой от дайвърите ме посъветва да си купя два-три адреса и никога да не ги използвам. Тези мъртви души опираха пешкира заради всички вируси, с които се сдобивах от Маниака.
— Казах им, че си се ръснал за вируса хилядарка в зелено — продължава Шурка.
— Знаеш ли, ще е редно аз да…
— Споко. Вече имам пет поръчки за закупуването на „Warlock“ на тази цена — Маниака доволно се изкикоти. — Супер яко! За такава реклама съм готов да черпя Джордан с бира. Целият Дийптаун е бръмнал!
— А не са ли забранили продажбите?
— Засега не. Ровят се в сорса. По-добре кажи къде беше преди час — час и половина.
— Ами… както обикновено.
Людмила Борисовна се поизкашля. Любопитството й се бори със старческата стиснатост. Заплащането на импулси е най-големият враг на компютърджиите и бъбривците.
— Ясно, в дълбината. А аз идвах. Исках да пием по бира.
Маниака изведнъж започва да се колебае.
— Ти… я погледни пред вратата.
— Защо?
— Звъннах на звънеца, слязох, поседях долу на пейката, пийнах бира. Пак се качих и звъннах. После оставих пред вратата ти две бутилки „Холстен“. Светло. Погледни, още ли са там?
Издадох звук, подобен на скърцане на стар грамофон.
— Шура, да не би от сутринта да са въвели комунизма? Какво ти става?
— Погледни, може и да са там… — измънка Маниака.
— Не, не са там! Звъня от съседите.
— Ами… майната им — каза Шурка.
Все пак понякога разумът ми е пас, когато общувам с истински компютърджии. Може би Маниака е объркал реалния свят с дълбината, където цената на бирата е съвсем символична?
— Това ако го разкажа, няма да ми повярват…
— Е, тия, които са изпили бирата, ще ти повярват — мрачно отбеляза Маниака.
— Намини утре към десет — помолих аз. — Трябва да си поговорим за това-онова.
— Само да не забравиш да изплуваш. Ще намина.
— До скоро, Шурка.
Затворих телефона и засрамено погледнах Людмила Борисовна.
— Извинявайте, май прекалих.
— Няма нищо — махна с ръка тя. — Бизнес, аз ли не ги разбирам тия работи? А какво продаваш?
— Бира — изръсих първото, което ми дойде на ум.
— Обичах да си пийвам бира навремето. Но сега, при тая мизерна пенсия…
— Людмила Борисовна, хайде да ви почерпя, а? — предложих радостно аз. — Тъкмо в момента имам мостри у дома!
Това е идеалният изход от ситуацията. Иначе бабката задължително ще ми се натресе и ще звъни от моя телефон… за да компенсира щетите. А в апартамента ми не е препоръчително да влизат хора със слаби нерви.
— Може би само една бутилчица… — оживи се домакинята.
Когато минах покрай площадката с бутилката „Ораниенбаум“, младото поколение ме изпроводи с хищни погледи. Какво да се прави, като две бутилки слаба бира са несериозна работа за четирима яки хаймани.
10
В снежните недра на хладилната камера намерих вкочанен кренвирш. От консервите е останала само кутията цаца, купена или в период на пълно безпаричие, или от носталгични подбуди.
Умирах за сън, но все пак затоплих нещастния кренвирш, взех ножа за консерви, сложих на масата две бутилки пилзенско „Уъркуел“. Вечеря на свещи — именно запалени свещи трепкат върху монитора на компютъра. Включил се е скрийнсейвърът — пазителят на екрана. Пращенето на огъня, което долиташе от слушалките на шлема, беше съвсем на място.
Я да върви по дяволите тая дълбина! Заедно с Неудачника! Сега, в реалния свят, всичко ми изглеждаше като пиеса на абсурда. Ако утре сутринта Неудачника не изплюе камъчето — излизаме с Вики от пространството на планините. Завинаги. Нека да разказва небивалиците си на скалите и на боровете — те ще ги оценят по достойнство.
Отпих от студената бира и изстенах от удоволствие. Залових се с отварянето на консервата. Внимателно срязах капака, повдигнах го с вилицата…
И едва не паднах от стола.
От отворената консерва ме гледаха с укор стотина рибешки глави.
Някъде във виртуалността подобна шега не би ме изненадала. Но виж, в истинския свят…