Разрових залетите с доматен сос глави в търсене на поне една цяла риба. Нищо. Майсторска работа, няма що. Представих си консервния завод… такава една плаваща канара… дали пък не обработват цацата на брега? Конвейера с долнокачествената продукция. Оглупелите от вонята на риба и от монотонната работа момичета край поточната линия. Ето едното взима от лентата празна кутия и здраво я натъпква с рибени глави. Майтап.
Наистина се засмях и с тръпка на отвращение захлупих кутията. Нямаше какво да вечерям, но не ме беше яд на работничката. Напротив. Всичко се оказа съвсем уместно.
Надигнах бутилката и на екс опустоших първия „Уъркуел“.
Приискаха ти се чудеса, а, дайвър? Машинен разум и хора, самостоятелно влизащи във виртуалното пространство.
Съвземи се, дайвър! Ето ги достъпните за съвременния свят чудеса! Откраднатата бира, главите на цацата с пълнеж от очи, задухът и мръсотията в апартамента на бабката, малолетните хулиганчета на стълбището, отегчително капещият кран на кухненската чешма.
Животът е това. Колкото и да е глупав и скучен. А там, в шлема, е създадената от машините и подсъзнанието приказка. Нашият електронен ескейпизъм.
Отворих втората бира, взех консервата, излязох на балкона и изтръсках главите от цаца в посърналата градинка. Скитащите котки ги чака пир тази нощ.
— Неетично е! — смъмрих се сам. В мозъка ми е загнездено също толкова здраво, колкото във Викината програма, желязното правило, че боклукът не бива да се изхвърля през прозореца.
Но за разлика от машините, ние можем да плюем на забраните. От балкона.
Без да изпускам бутилката с остатъка от бирата, отидох в тоалетната. Разкопчах гащеризона и погледнах бутилката. Вече не ми се пиеше.
— За какво е този дълъг и уморителен процес? — попитах риторично и излях остатъка от бирата в клозетната чиния.
Дотътрих се до леглото, изгасих лампата. Докога ще спя, превит над бюрото, с електронна тенджера на главата? Беше тихо, много тихо. И хлапаците на площадката се бяха уморили да мъчат китарата.
Само компютърът бръмчеше равномерно и свещите върху екрана трептяха.
Преобърнах се и забих лице във възглавницата. Но сънят беше отстъпил. Там, в дълбината, лежи неподвижното мъртво тяло на Стрелеца. Дали му липсвам? В това има нещо, съвсем мъничка частица предателство.
— За последен път! — изстенах аз и се надигнах. Нахлузих шлема, включих кабела на костюма в порта. Сложих ръце върху клавиатурата.
deep
[Enter]
В съня си се притискам към Вики и тя промърморва нещо, като се обръща на другата страна. Колкото и да е тих гласът й, все пак се събуждам.
Значи тя също спи в дълбината.
Огънят вече догаря. Сигурно наближава утрото, но тъмнината засега не е отстъпила. Блещукат само червените отблясъци на гаснещия огън. Неудачника лежи встрани неподвижно като чувал. Ами ако взема да те сритам, приятелче? Дали си тук, с нас, или си излязъл от дълбината и сладко си отспиваш в топлото и меко легълце?
Гледам в небето, в черния искрящ кристал. Как го бях казал на Вики? „Откраднаха ни небето.“…
Да, откраднаха го. И колкото повече хора дойдат тук, толкова по-далечни ще станат звездите.
Между другото, проблемът не е само в звездите. Винаги ще ги има онези, на които е недостъпен този свят. Обърканите юноши, които не могат да си намерят работа, момичетата от консервните заводи… В началото — подреждане на рибешки глави в кутията. Шега или безмълвен вик, протест. В началото са рибешките глави. Чак след това ще се търколят от раменете и човешките.
Чака ли ни ново пришествие на лудитите10? Бунт против машините, които стават все по-чужди и плашещи за еснафите? Или все пак ще се намери изход?
Обръщам се, вглеждам се в Неудачника. Ако ти си разумът от мрежата или си човекът, покорил виртуалността, тогава ти можеш да станеш този изход. Пробив в бариерата, излаз от задънената улица. И Дибенко, ако Човека Без Лице е наистина той, добре разбира това.
Струва ли си да си играем на благородство, укривайки Неудачника?
Ами ако той е спасението, сливането на световете?
Аз не знам. Аз съм най-обикновен човек, по случайност надарен с глупава устойчивост към дийп-програмата. Благодарение на това припечелвам за моето си парче хляб, а понякога и за сандвич, богато намазан с масло и черен хайвер. Но не аз съм този, който ще спаси света и ще реши кое е добро и кое е зло за него.
Нямам нищо, освен този смешен старовремски морал, който будеше такива емоции у Вики. А моралът е хитро нещо, никога не дава отговори, тъкмо обратното — пречи те да бъдат намерени.
По-лесно е да си праведник или подлец, отколкото човек.
Все повече се изпълвам с горчивина и погнуса. Може би така се чувства спортистът от затънтената провинция, когато го включат в олимпийския отбор и му наредят да се пребори с шампионите. Не е за мен тази съдба…
10
Лудити — участници в работническо движение в Англия през XVII — нач. на XIX век, които смятат, че машините са източник на бедствията на работниците и започват да ги рушат. — Бел.пр.