И в този момент в небето се ражда някакъв звук.
Отново се обръщам по гръб, вглеждам се в черния кристал. А той се е пропукал — тъмносиня ивица пресича целия небосклон. Ослепителната стрела лети право надолу.
— Какво е това, Льоня?
Вики вече е седнала, отмята кичурите коса от лицето си. Кога се е събудила?
Или кога аз съм заспал?
Какво е това наоколо — сън или действителност?
— Метеорит — отговарям аз.
Небесносинята стрела пада все по-надолу, тънката мелодична нота е нейният шлейф, пламтящата капка в края е нейното острие.
— Падаща звезда — съвсем сериозно казва Вики и аз разбирам, че все пак спя.
А Неудачника не помръдва.
Пукнатината пресича от край до край небосклона и се забожда в земята. Небесносинята ивица угасва — небето умее да лекува раните си. Само там, където звездата е докоснала планините, лумва блед огън.
— Обеща, че ще намерим звезда — казва Вики.
Насън всичко е лесно. Ставам, подавам й ръка. Прекрачваме през Неудачника и се спускаме по склона. Всичко е объркано, към звездите се върви нагоре, но със сънищата не се спори.
Небесносиният пламък блести ярко сред тревата, без да изгаря и без да образува сенки. Звездата е паднала в долчинката между два хълма. Малко по-нататък има струпване на скали, напълно необичайно за това място, сякаш изтръгнато от друг свят. Поради някаква причина това е страшно важно, но в момента ние гледаме само звездата.
Чист пламък, пухкаво огнено кълбо, толкова мъничко, че се побира в дланите ти.
Протягам ръце, докосвам звездата и усещам топлина. Нежна, сякаш сгрявам дланите си на пролетно слънце.
— Сега вече знам какво са звездите — казва Вики. — Отломки от дневното небе.
Понечвам да вдигна звездата, но Вики ме спира.
— Не бива. Тя и бездруго е уморена.
— От какво?
— От самотата, от тишината…
— Но сега ние сме при нея.
— Все още не сме. Извървели сме своята пътека, но това е само половината от пътя. Нека първо повярва в нас.
Свивам рамене, аз не умея да споря с Вики. Искам да й се усмихна, но вече я няма при мен. Останал е само гласът й.
— Льоня, събуди се!
Що за глупости, защо…
— Льоня, Неудачника е изчезнал!
Отварям очи.
Утро.
Розова светлина от изток.
Уплашеното лице на Вики.
Неудачника го няма при огъня. Сънищата мамят.
— По дяволите! — изкрещявам аз и скачам като ужилен. — Кога си е тръгнал?
Вики оправя косите си със същия жест като в съня.
— Не знам, Льоня. Току-що се събудих, а него вече го нямаше.
— Ето го и отговора — шепна аз и се оглеждам наоколо. — Ето го и отговора…
Неудачника е избягал. Офейкал е от дълбината. Значи всичко е било напразно?
Не, не всичко. Благодарение на него срещнах Вики.
— Той ни запозна — повтаря мислите ми тя. — Поне за това трябва да сме му благодарни.
Прегръщам я, заравям лице в косата й. Стоим така дълго, около нас се разгаря изгревът, снежната шапка на планинския исполин заблестява и разпорва небето. Тук няма птици, сигурно Вики е забравила да ги направи. Но планините оживяват и без тях, изпълват се с шумоленето на вятъра, листата и тревите.
— Ще направя птици за тези планини — прошепвам аз. — Ако все пак успеем отново да построим твоята хижа…
— Не искам да променям планините, те са свободни! — веднага протестира Вики.
— И птиците са свободни. Просто ще ги пусна да литнат през прозореца. И ще кажа: „Плодете се и се множете!“
Вики тихо се засмива.
— Добре. Опитай.
— Какво сложно има? — перча се аз. — Елементарна програма… Ще разуча енциклопедията на Брем, ще съставя алгоритъм на поведението. Отначало ще нарисувам различните чинки и врабци, а после каните. Биогеоценоза… нали така се казваше? Забравил съм, май това го учехме в пети клас в часовете по естествознание.
— Биолог такъв. Може би ще пуснеш на свобода и чехлите на Зуко? Льоня, хайде да изплуваме сега. И да отидем в някой ресторант. Бил ли си в „Розовия Атол“?
— Не.
— Красиво място е. Шулц и Бранд са го рисували. Каня те.
— Добре. Само че първо да потърсим…
Вики се отдръпва от мен и рязко пита:
— Кого?
— Неудачника.
— Но той е излязъл от дълбината, нима не разбираш!
— Разбирам. Но нека все пак го потърсим? Може пък да е отишъл да пишка и да се подхлъзнал в пропастта?
— Така му се пада… — мърмори Вики, но си личи, че вече се е съгласила.
Отначало вървим покрай ръба на най-близката пропаст и се вглеждаме долу в ниското. После Вики се залавя да претърсва долината отляво на поточето, а аз поемам вдясно от него. Погледът ми неволно се насочва към долчинката, където в съня си намерих звездата. Там наистина се виждат някакви скали.