Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис
Пролог
1931 г., Луксор, Египет, на западния бряг на Нил
Ако не беше решило да пробва новото място за риболов, момчето никога нямаше да чуе сляпото момиче от съседното село, нито да види чудовището, което я нападна.
Обикновено ловеше риба в тесния ръкав до обраслите с гигантска тръстика брегове, малко по-надолу от кея на ферибота. Тази вечер, заради братовчед си Мехмет, който твърдеше, че видял пасажи огромни булти1 в сенките, беше отишло нагоре по течението, оттатък насажденията захарна тръстика на Баират, до една тясна пясъчна ивица, скрита от гъста горичка палми доум. В това място имаше нещо хубаво и момчето веднага заметна въдицата. Кукичката едва бе паднала във водата, когато чу гласа на момичето. Слаб, но ясно различим.
Ла, тфадлак! „Не, моля те!“
Вдигна глава и се заслуша. Течението повлече кордата надолу.
— Моля ви, недейте — отново се обади гласът. — Страх ме е.
Последва смях. Мъжки смях.
Момчето остави пръчката, изкачи калния бряг и навлезе в палмовата горичка. Тук беше тъмно, гъстите листа скриваха луната и стъблата на дърветата тънеха в сенки. Гласът идваше от южния край на горичката и то тръгна натам по тясната пътека, като пристъпваше внимателно, за да не вдига шум и да не раздразни пепелянките, които се спотайваха в шубраците и чието ухапване бе смъртоносно.
— Не! — отново се разнесе гласът. — За бога, моля ви!
И смях. Жесток смях. Подигравателен.
Момчето спря, взе един камък, за да се защити при нужда, и продължи напред. Пътеката се виеше през средата на горичката и се връщаше обратно към брега. От време на време то зърваше отляво Нил, подобен на бедра от живак, движещи се между палмите, но момичето и нападателят й ги нямаше никакви. Видя ги едва когато стигна до края на горичката и дърветата останаха зад него.
Пред него минаваше широк черен път, който излизаше от тръстиките отдясно и се спускаше към реката. Отстрани бе спрял мотоциклет. Зад него на сребристата лунна светлина ясно се виждаха две фигури. Едната, по-едрата, беше на колене, с гръб към момчето. Мъжът носеше западно облекло — панталони, боти и потънало в прах кожено палто, макар че нощта беше топла — и притискаше към земята много по-дребна фигура в джелаба суда. Момичето като че ли не се съпротивляваше, а лежеше неподвижно. Едрото тяло на насилника скриваше лицето й.
— Моля ви — изстена тя. — Моля ви, не ме наранявайте.
Момчето искаше да извика, но се страхуваше. Промъкна се напред и приклекна зад един олеандър, без да пуска камъка. Сега виждаше добре момичето и го позна. Иман ел Бадри, сляпото момиче от Шейх Абд ал Курна. Онази, на която се смееха, защото вместо да пере, чисти и готви, както правеха всички момичета, прекарваше по цял ден в старите храмове, почукваше с тояжката си и опипваше изсечените в камъка картинни надписи; хората казваха, че можела да ги разбира само с докосване. Иман Вещицата, така я наричаха. Иман Глупачката.
Сега, докато гледаше иззад олеандъра как мъжът я опипва, момчето съжали за подигравките си, въпреки че всички го правеха, дори собствените й братя.
— Страх ме е — повтаряше тя. — Моля ви, не ме наранявайте.
— Прави каквото ти казвам, мъничката ми.
Това бяха първите думи на мъжа, или поне първите, които момчето чу. Гласът бе груб и гърлен, произнасяше арабските думи със силен акцент. Насилникът се изсмя отново, дръпна забрадката й и прокара ръка по косата й. Иман захлипа.
Макар и много уплашено, момчето знаеше, че трябва да направи нещо. Прецени разстоянието до двете фигури и се приготви да запрати камъка по главата на насилника.
Но в този миг мъжът внезапно стана и се обърна. Лунната светлина окъпа лицето му.
Момчето ахна. Това беше лице на гул.2 Очите не бяха очи, а малки черни дупки; там, където трябваше да е носът, нямаше нищо. Нямаше ги и устните, само зъби, неестествено големи и бели, устата на чудовището бе като животинска паст. Кожата беше бледа, почти прозрачна, устните — хлътнали, сякаш се гнусяха от ужасния образ, част от който бяха.
Момчето го позна, защото бе чувало слуховете — ха-уага, чужденец, който работеше в гробниците и имаше пусто място там, където трябваше да е лицето му. Хората казваха, че е зъл дух, който броди из нощта, пие кръв и накрая изчезва за седмици в пустинята, където се среща с други демони. Момчето се намръщи и с мъка се сдържа да не изкрещи.