Намали и вкара колата между две АТВ „Поларис Рейнджър“. Докато слизаше, някой задържа чадър над главата му.
— Здравей. Бен Рои. Току-що ми спечели петдесет шекела.
Дебел брадат мъж — Юри Пинкас, колега детектив — му подаде чаша турско кафе.
— Фелдман те забелязал в задръстването — обясни той с грубия си баритон. — Обзаложихме се колко време ще издържиш, преди да надуеш сирената. Аз познах. Пет минути. С възрастта ставаш по-търпелив.
— Давам ти половината си търпение — каза Бен Рои, като взе кафето и заключи колата.
— Да бе.
Тръгнаха през двора. Пинкас държеше чадъра, а Бен Рои отпиваше от стиропорената чашка. Колегата му може и да беше саркастичен кучи син, но определено правеше хубаво кафе.
— Е, какво е станало? — попита той. — Казаха, че имало труп.
— В арменската катедрала. Всички са там. Дори шефът.
Бен Рои повдигна вежди. Не беше обичайно шефът да се намесва, особено на такъв ранен етап.
— Кой води разследването?
— Шалев.
— Слава богу. Може дори да разреши случая.
Стигнаха до тунела, по който се стигаше в двора. Отляво на основната сграда имаше едноетажна пристройка, в която се намираше контролният център за близо тристате камери, наблюдаващи стария град.
— Аз съм до тук — каза Пинкас. — Ще се видим, когато се върнеш.
— Мога ли да ползвам чадъра?
— Не.
— Но нали ще седиш вътре!
— Може да се наложи да изляза.
— Кучи син.
— Сух кучи син — ухили се Пинкас. — По-добре се размърдай, чакат те.
Той тръгна към стъклените врати на пристройката и когато стигна до тях, се обърна. Изражението му изведнъж бе станало сериозно.
— Убита е с гарота. Копелето е удушило горката кучка.
Изгледа Бен Рои с твърд, студен поглед. Не каза нищо повече. Нямаше нужда. Ясно беше какво има предвид. Трябва да пипнат този тип. Гледаха се още секунда, после Пинкас кимна, отвори вратата и изчезна вътре. Бен Рои допи кафето.
— Добре дошли в Обетованата земя — промърмори той, смачка чашката и я запрати към баскетболното табло в другия край на двора. Чашката дори не достигна целта си.
3.
Гома, Демократична република Конго
Жан-Мишел Семблер се отпусна в памучния комфорт на хотелското си легло и се замисли за добре свършената работа.
Двете седмици бяха тежки. Поради подновената активност на бунтовниците летището в Гома беше затворило малко след пристигането му в страната и това го принуди да заседне в Киншаса цяла седмица, преди най-сетне да си уреди полет на изток до границата с Руанда. Там последва още един четиридневен хиатус, докато хората му уговорят фините детайли на срещата, която се подготвяше вече близо три месеца. Накрая една чесна го откара до затънтена писта в Уаликале и след още два часа друсане през гъсти джунгли се озова пред Исус Нганде, Касапина от Киву, чиято милиция бе превърнала масовите изнасилвания в изкуство и който — което бе по-важно — контролираше половината каситеритни и колтанови мини в тази част на страната.
След всичките подготовки самата среща продължи малко повече от час. В знак на добра воля Семблер беше дал на главатаря половин милион долара в брой, след което дойде ред на многословна дискусия за тонове и как рудата ще се превозва на север през границата в Уганда. Накрая Нганде извади бутилка и вдигна тост за новото им бизнес сътрудничество.
— С’est quoi?6 — попита Семблер, докато разглеждаше червената течност в чашата си.
Нганде грейна, а момчетата войници около него се затъркаляха по земята от смях.
— Sang — отговориха му. — Кръв.
Семблер запази самообладание.
— Във Франция предпочитаме да си стиснем ръцете.
Сега се засмя на спомена. Запали „Житан“, пусна кръгче дим към вентилатора на тавана и се протегна, наслаждавайки се на допира на памучните чаршафи до голото му тяло. Макар че тази година бе навършил петдесет, благодарение на строгата диета, йогата и редовните упражнения с личен треньор изглеждаше с десет години по-млад. Може би дори петнайсет. Чувстваше се добре. Силен, във форма, уверен. Още повече сега, след като срещата беше минала и се прибираше у дома.