Обикновено Арменската патриаршеска улица беше тиха. Покрай пътните работи обаче Яфската порта беше затворена за излизащия трафик и колите, които напускаха Стария град, сега минаваха оттук на път за Сион или Торната порта. Резултатът бе безкраен поток от коли, таксита и автобуси №38, които задръстваха тясната улица и принуждаваха малкото останали пешеходци да се залепят за стените. Двама харедими с наведени глави минаха бързо покрай него, покрили с найлонови торбички хомбург шапките си, за да ги предпазят от дъжда. След тях се появи група туристи, облечени с еднакви леки сини якета с надпис „Пътешествие из Светите земи — приближаване до Бог“. Изглеждаха окаяни и нещастни. Никой не очаква да го вали дъжд в Светите земи. Особено през юни. Лошото време правеше Божия град да изглежда доста земен и неугледен.
Накрая пороят отслабна и Бен Рои продължи пътя си. Пресече „Булгурджи Бар“ и мина през късия петдесетметров тунел, където трябваше да се лепне за стената, за да не бъде смазан от един автобус. От другата страна, точно след арменския художествен център „Сандруни“, имаше богато украсен засводен вход. Върху камъка отгоре имаше надписи на арабски, арменски и латиница; Бен Рои успя да прочете единствено „Couvent Armenian St. Jacques“. Отпред на пост стояха трима редови полицаи и двама гранични със зелени униформи.
Бен Рои се идентифицира и влезе. За седем години в полицията на Йерусалим това бе едва вторият му повод да влезе тук. Арменската общност беше малка, сплотена и като цяло създаваше много по-малко неприятности от съседите си евреи и мюсюлмани.
От дясната му страна започваше сводест коридор. Отляво се намираше остъкленото помещение на портиера, където трима мъже с кожени якета и каскети се бяха навели над охранителния монитор. Нава Шварц, експерт по камерите от участъка, стоеше зад тях и също гледаше екрана. Когато видя Бен Рои, тя му махна и му даде знак да продължи по коридора и да завие наляво. Той се озова в малък, покрит с калдъръм двор, притиснат между високите стени като двора на затвор. Входът на катедралата, ограден с полицейска лента в бяло и червено, се намираше отсреща, в дъното на дълбока покрита галерия. Образите на Христос и апостолите над него зяпаха в нищото и сякаш нарочно не обръщаха внимание на грижите на света.
Около входа имаше още униформени (този път само редови полицаи), както и три лични оръжия, подредени върху розовия мрамор — два 9-милиметрови „Йерихон“ и белгийски FN. Една полицайка явно забеляза изненаданата му физиономия, защото посочи с палката си табелата до вратата, изброяваща различните предмети и действия, забранени в църквата. От осемте забрани единствено към тази за оръжие беше добавена думата „абсолютно“.
Обикновено полицейските служители не биваше да оставят оръжието си, но в този случай дипломацията като че ли беше взела връх. Бен Рои се съмняваше, че подобен жест би се повторил в някоя джамия. Но пък арменците нямаха навика да те замерят с камъни или да те използват за подвижна мишена.
Извади своя „Йерихон“ от кобура, остави го при другите, изключи мобилния си телефон и прекрачи лентата. Вътре цареше полумрак, макар вратите да бяха отворени и завесата на входа да бе вдигната. Четири дебели като секвои колони се издигаха към купола над главата му; десетки месингови полилеи висяха на дълги вериги от тавана и изпълваха пространството като армада миниатюрни космически кораби. Имаше икони в златен и сребърен обков, огромни маслени картини, потъмнели от времето, дебели килими и сини и бели плочки, които образуваха сложни плетеници по стените. Цялостното впечатление бе не толкова за място за молитва, колкото за интериора на някакъв огромен, пълен със стока античен емпориум. Бен Рои остана за момент на място, за да се ориентира, като вдишваше плътния, наситен с аромата на тамян въздух и гледаше как полицейско куче и водачът му претърсват страничните параклиси отляво, след което продължиха към някакъв проход в стената от дясната му страна. Оттам проблясваха светкавици на фотоапарати и долитаха приглушени гласове.
— Много мило, че дойде, Ариех.
Точно до входа стоеше оплешивяващ набит мъж. Върху синята му куртка се виждаше листото и двойният венец на Ницав Мишне — командир Моше Гал, шефът на полицейски участък „Давид“. От двете му страни стояха заместникът му, главен суперинтендант Ицхак Баум, и старши сержант Леа Шалев, пищна жена с широки бедра и синя униформа. Шалев кимна за поздрав, Баум — не.
— Съжалявам, господине — каза Бен Рои, като застана до Шалев. — Бях в „Хадаса“. Трафикът…