Гал махна с ръка, за да покаже, че не е нужно да му обяснява.
— Всичко наред ли е с бебето?
— Изглежда добре, благодаря, господине.
— Е, това не може да се каже за нея — рече Баум и посочи.
Намираха се в дълго, застлано с килим помещение, по-скромно от катедралата, която приличаше на пещерата на Аладин. Сводестият таван беше напукан и покрит с плесен. В единия край имаше купчина сгъваеми столове, а в другия беше поставена голяма маса с покривка, служеща за олтар. Покривката беше вдигната, разкривайки пространството отдолу. Двама криминалисти с латексови ръкавици и бели защитни комбинезони лазеха по земята с пинцети и торбички за улики; други двама търсеха отпечатъци. Биби Клецман, фотографът от Руския двор, беше коленичил и щракаше със своя „Никон“ D700; светкавицата на фотоапарата осветяваше широкия гръб на д-р Аврам Шмелинг, патолог на повикване, който се беше заврял под масата.
Виновникът за цялата тази суматоха не беше на показ. Едва когато клекна, опрял лакти на коленете си и наведен леко встрани, за да вижда по-добре, Бен Рои успя да зърне тялото. Жена, доста пълна, лежаща по гръб. Беше осветена от полицейска халогенна лампа и изглеждаше стара, или най-малкото застаряваща — в края на средната възраст, ако можеше да се съди по прошарената коса, макар да бе трудно да се прецени със сигурност, защото трупът се намираше на шест метра от него и беше частично скрит зад едрото туловище на Шмелинг.
— Чистачката я намерила тази сутрин — каза Леа Шалев. — Вдигнала покривката и…
Тя посочи към олтара.
— Опищяла всичко. В момента се намира в жилището си в комплекса. Едно от момичетата ни взема показанията й.
Бен Рои кимна, докато гледаше как патологът се обръща в тясното пространство под масата и ръчка тялото. Приличаше на мечка, която души вечерята си. Доста неприятно сравнение.
— Знаем ли коя е? — попита той.
— Нямаме идея — отвърна Шалев. — Не открихме нито портфейл, нито някакви документи.
— Е, определено не е Бар Рафаел и — обади се Баум.
Шегата беше безвкусна и никой не се разсмя. Никой никога не се смееше на шегите на Баум. Този тип беше същински задник.
— Едно от момчетата при входа мисли, че я е видял да влиза към седем часа снощи — продължи Шалев. — В момента го разпитват. А чистачката я е намерила в осем сутринта, така че имаме известна представа за времето.
— Нещо по-конкретно?
— Засега не. Шмелинг не бърза с изводите.
— Голяма изненада — промърмори Гал.
Бен Рои погледа още малко и се изправи.
— На идване видях, че има камери.
— Държат под око целия комплекс — потвърди Шалев. — В момента преглеждат записите. Натоварих и Пинкас да прерови записите от полицейските камери в участъка. Може да са засекли някъде нашия човек. Ще пипнем кучия син.
— Напомня ми за шерут в Тел Авив — каза Баум.
Всички го погледнаха в очакване на гвоздея на програмата.
— Няма го цяла вечност, а после идват по две наведнъж.
Шегата — защото това би трябвало да е шега — се отнасяше за факта, че след почти три години без убийства на територията на Стария град, най-неочаквано в рамките на две седмици се случиха две. Преди десет дни студент от йешива беше прободен в корема в долния край на „Ал Вад“ в мюсюлманския квартал. А сега и това.
— Вече не ни достигат хора — каза Баум. — Няма да е зле да повикаме няколко момчета от Руския двор.
— Ще се справим — изръмжа началникът и погледна Шалев, която кимна. Градските участъци не хранеха добри чувства един към друг и това важеше с пълна сила за Кишле и Руския двор. Предостатъчно беше, че им се налагаше да използват техния фотограф. Началник Гал нямаше намерение да пуска на своя територия и следователите им.
— Трябва да се връщам — каза той, като си погледна часовника. — Имам среща на площад „Сафра“. Голям късметлия съм.
Закопча куртката си догоре. Освен командирските инсигнии имаше и златна карфица с формата на менора — президентска награда за заслуги на служебния пост.
— Трябват ми резултати по този случай, Леа — каза той. — При това бързи. Очертава се силен натиск. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се — отвърна Шалев.
Гал ги изгледа изпод рунтавите си вежди, хвърли последен поглед към олтарната маса и излезе в катедралата, давайки знак на Баум да го последва.
— Дръжте ме в течение — добави той през рамо.