Патологът погледна формуляра и поклати глава. Бен Рои взе найлонова торбичка и пусна листа в нея. Избърса отново челото си, огледа още веднъж тялото и изпълзя до продълговатия кафяв кожен сак в краката на жертвата.
— Неин ли е? — попита той, без да се обръща към никого конкретно.
— Така предполагаме — отвърна Шалев.
Бен Рои попита дали Клецман и криминалистите са си свършили работата и когато те отговориха утвърдително, хвана дръжките и изпълзя навън, мъкнейки сака след себе си. Изправи се, протегна схванатите си крака, остави сака върху масата и го отвори. Беше пълен с дрехи — чисти дрехи, напъхани безразборно, сякаш жертвата беше събрала багажа си набързо или някой вече го беше преровил. Предположи второто. Затършува вътре и извади голям бял сутиен. Ама много голям.
— Определено чантата е нейна — обяви той, вдигайки сутиена.
— Боже мили, можеш да побереш слонски задник в това чудо — изкиска се Клецман и щракна с фотоапарата.
На входа стоеше дребен пълен мъж с бяла, грижливо подстригана брада. Беше облечен с черно расо, пантофи, кръгла кадифена шапка, а на врата му висеше плосък сребърен кръст, чиито рамене бяха украсени със сложен флорален мотив и завършваха с характерно двойно разклонение. Бен Рои смътно го разпозна от предишното си посещение преди две години. Негово високопреосвещенство някой си.
— Архиепископ Армен Петросян — каза мъжът, сякаш прочел мислите му. Гласът му бе бавен и дрезгав, съвсем тих. — Ужасна работа. Ужасна.
Прекоси помещението с изненадващо пружинираща походка за човек, наближаващ или прехвърлил седемдесетте. Когато стигна олтара, се наведе и погледна отдолу. После се изправи, опря ръце на масата и сведе глава.
— Подобно нещо да се случи в Божия дом — промълви свещеникът. — Какво светотатство. Немислимо е направо…
Млъкна и вдигна ръка към челото си. Настъпи тишина, после старецът се обърна към Бен Рои. Погледът му бе необичайно настойчив.
— Мисля, че сме се срещали.
Бен Рои още държеше сутиена.
— Преди две години — потвърди той и бързо напъха бельото в сака. — Покрай семинаристите.
— А, да, разбира се. — Архиепископът кимна. — Не беше най-славният момент за израелската полиция. Надявам се в този случай да покажете малко повече… — млъкна за момент, търсейки подходящата дума — … равновесие.
Тръгна обратно към катедралата.
— Открийте кой го е направил — каза той, когато стигна до изхода. — Умолявам ви, намерете го колкото се може по-бързо. Преди да е донесъл още мъка на този свят.
Отново погледна Бен Рои в очите, обърна се и излезе.
— Знаете ли коя е тя? — извика Бен Рои след него.
Архиепископът вече се отдалечаваше.
— Нямам представа — чу се гласът му. — Но можете да сте сигурни, че ще се моля за нея. Ще се моля с цялото си сърце.
5.
Египет, Източната пустиня
Инспектор Юсуф ел Дин Халифа от полицията в Луксор гледаше мъртвата биволица. Устата на животното бе пълна с мухи, очите му бяха мътни и слузести. „Знам как се чувстваш“ — помисли си той.
— Три месеца копах кладенеца — казваше собственикът на биволицата. — Три месеца само с лопата, турия и пот. Двайсет метра през тази гадост… — Той срита каменистата земя. — И сега е отровен. Господи, смили се над мен!
Падна на колене, стисна юмруци и ги разтресе към небето. Жалък жест на пречупен човек. „Знам как се чувстваш — отново си помисли Халифа. — Може и да си направихме революция, но за повечето от нас животът си остана гадост.“
Стоеше, загледан в калния водоем и лежащия до него труп. Чуваше се само бръмченето на мухите и хлипането на фермера. Извади цигари „Клеопатра“, клекна и предложи пакета на мъжа. Онзи избърса носа си с ръкав и взе една цигара.
— Шукран.
— Афуан — отвърна Халифа, запали цигарата му и взе една за себе си. Дръпна, после се пресегна и пъхна пакета в джоба му.
— Задръж ги — каза той.
— Не е нужно…
— Моля те, задръж ги. Правиш услуга на белите ми дробове.
Мъжът се усмихна едва-едва.
Пушеха мълчаливо, а пустинята се простираше около тях — гола, осеяна с камънаци. Беше рано сутрин, а жегата вече бе нетърпима, хоризонтът трептеше и пулсираше, сякаш напразно се мъчеше да си поеме дъх. В Луксор също беше горещо, но поне бризът от Нил предлагаше известно облекчение. Тук нямаше вятър. Само слънце, пясък и камъни. Огромна открита пещ, където дори камилските тръни и акациите оцеляваха трудно.