Тя се намръщи, обърна се към архиепископа и заговори нещо. Той я изслуша и кимна.
— Не голямо пристанище — каза Петросян. — Малко. Само един кей. Било през нощта. Имало кранове.
Бен Рои беше започнал да тропа с крак по пода, без да го осъзнава.
— Това място… пристанището… разказа ли на Ривка Клайнберг за него?
Тя кимна.
— Да не е било в градче на име Розета?
Восги сви несигурно рамене.
— Египет? В Египет ли е било?
Тя отново сви рамене.
— Никога не знаех къде сме — преведе Петросян. — Казваха ни да гледаме към земята. Така че не можехме да видим.
— Но след като сте стигнали пристанището, сте били прекарани през пустиня в Израел.
Тя поклати глава.
— Първо ни качиха в микробус — превеждаше Петросян. — Пътувахме до зазоряване. После бяхме в една къща. С араби. Те…
По начина, по който тя стисна разпятието, беше ясно какво бяха направили арабите. Бен Рои махна с ръка, за да й покаже, че не е нужно да обяснява.
— Следващата нощ ни качиха в джипове. После трябваше да вървим. Около пет часа. Беше ми студено. Едно от момичетата се опита да избяга и я застреляха. После ни взеха други коли. Когато вече бяхме в Израел.
Бен Рои си потропваше по-бързо, докато обмисляше чутото. Вкарали са я в Израел през пустинята. Значи през Синай. И е била откарана в Синай от някакво пристанище, кей или както там го наричаше. Това трябваше да е Розета. Където е смятала да отиде Ривка Клайнберг в нощта на убийството. И Восги е била докарана до Розета с кораб. Усещаше как парчетата се местят и застават по местата си, но още не можеше да направи връзка между двата основни елемента на случая — „Барън“ и Лабиринта.
Полека, каза си той. Не пропускай нищо, огледай от всеки ъгъл.
— Знаеш ли кой те прекарваше от едно място на друго?
Не знаеше. Мъже, само това можеше да каже. Жестоки мъже.
— Генадий Кременко? Чувала ли си някога за него?
Не.
Повтори въпроса, но получи същия отговор. Както и когато спомена друго име — „Джосер Фрейт“. Доближаваше се до нещо, усещаше го. Много се доближаваше. Но само толкова.
— Можеш ли да ми разкажеш за кораба, на който си била? — попита той. — Онзи, с който сте дошли от Турция.
Тя прехапа устна, ръката й се свиваше и отпускаше около сребърното разпятие. Мина почти минута, преди да заговори отново. По бръчките на челото на стареца и по движението на очите му Бен Рои виждаше, че е потресен от онова, което чува. По-силно потресен от всичко, казано досега.
— Мили Боже — прошепна Петросян. — Държали ги в контейнер. В товарен контейнер. Били тринайсет. В продължение на четири дни. Имало решетка, от която влизал чист въздух. Дюшеци, одеяла, кофа, в която да ходят по нужда. Всяка вечер някои от тях били извеждани и давани на моряците…
Момичето се задави. Петросян пусна ръката й и я прегърна през раменете, за да я утеши. В същото време погледна Бен Рои в очите и вдигна вежди, питайки дали е необходимо да продължава в тази посока. Бен Рои кимна извинително, за да покаже, че трябва да продължи. Някъде в историята на Восги, подобно на игла в купа сено, се криеше нужната му информация — основното парче, което щеше да завърши пъзела и най-сетне да разкрие цялата картина. А за да открие това парче, трябваше да прерови цялата купа. Дори да се наложеше да накара момичето отново да си спомни кошмарния плен.
— Можеш ли да ми разкажеш за самия кораб? — попита той, опитвайки се да й помогне да стесни донякъде темата. — Голям ли беше, или малък…?
Тя се поколеба, после разпери ръце. Голям.
— Пътнически кораб, рибарски или товарен?
Рибарски според нея. Или може би товарен. Не видяла много от него. Само борда му, докато ги качвали, после контейнера и каютата, в която я изнасилвали.
— Ами екипажът? Египтяни ли бяха, араби, тъмнокожи?
Не и онези, които бе видяла — които им носели храна и били с нея в каютата. Те били бели. Може би руснаци. Груби. Много груби.
Монотонният й глас започна да се насича от емоции. Езикът на тялото й също говореше за силното й вълнение — силата, с която стискаше разпятието, начинът, по който другата й ръка притискаше стомаха й, сякаш да го предпази. Ако имаше друг начин да измъкне информацията, Бен Рои с радост би го използвал. Само че друг начин нямаше. Момичето знаеше нещо. И той трябваше да я накара да го каже. Сега. Тази нощ. Отново си помисли, че с нищо не е по-добър от мъжете, които я бяха използвали. Пропъди мисълта от главата си и продължи напред.