— Хората, които са те качили на кораба в Турция — рече той. — Можеш ли да ми разкажеш нещо за тях?
Не можеше. Знаеше само, че били турци. Закарали я до кораба, предали я на екипажа, натикали я в контейнера. Вътре вече имало осем момичета. По-късно довели още четири. Това било всичко.
— Ами когато слезе от кораба? На онова пристанище? Какво стана тогава?
Момичето дишаше ускорено и на пресекулки.
— Какво стана на пристанището, Восги?
Отговорът бе през сълзи, брадичката й се заби в гърдите, сякаш се опитваше да скрие лицето си. Петросян превеждаше с неохота, изражението му ясно показваше, че няма да позволи това да продължи още дълго.
— Накараха ни да застанем в редица. Казаха ни да си свалим дрехите. Всичко. Да останем голи. После да сложим ръце на главите си. Детектив, наистина трябва да…
— Кажете ми какво казва — озъби се Бен Рои.
Старецът прегърна отново момичето и й зашепна успокояващо.
— Имаше кола — продължи той. — Голяма черна кола. Вътре имаше мъж. На задната седалка. Говореше. Даваше заповеди. Не го разбирах. После отново се облякохме. Имаше три микробуса. Откараха ни. Пътувахме цяла нощ. До къщата…
— Мъжът в колата — прекъсна я Бен Рои с рязък, настоятелен тон. — Разкажи ми за мъжа в колата. Как изглеждаше той?
Тя вече плачеше и леко се олюляваше напред-назад. Бен Рои повтори въпроса. Мразеше се заради това, но усещаше, че е на крачка от целта и се нуждае точно от този отговор.
— Не можах да го разгледам добре — преведе Петросян между хлиповете на момичето. — Беше тъмно. Бяха насочили светлини към нас. Той седеше в средата на седалката. Далеч от прозореца.
— Трябва да си видяла нещо.
Тя поклати глава.
— Нещо! Трябва да е имало нещо!
— Нищо не вижда! — изплака тя на иврит със силен акцент. — Той не седи на прозорец. Не вижда.
— На какъв език говореше?
— Не знам. Казва ви. Не знам!
Петросян вдигна ръка към Бен Рои, за да го накара да престане, но той не му обърна внимание.
— Мисли, Восги! Моля те, мисли! Трябва да си спомняш нещо.
— Не. Моля. Казва истина!
— Мисли!
— Детектив, това стана твърде…
— Мисли, Восги! Мъжът в колата. Как изглеждаше той?
— Детектив!
— Не вижда лице — извика тя. — Казва ви. Казва! Вижда само ръка. Когато хвърля цигара от прозорец. За миг вижда ръка с… с…
Тя потупа ръцете си, като напразно се мъчеше да намери нужната й дума.
— С какво, Восги? Ръка с какво?
— С…
Момичето свиваше и отпускаше юмруци. Обърна се отчаяно към Петросян, извика нещо на арменски.
— Какво? — с яростен поглед извика Бен Рои. — Ръка с какво? Какво каза тя?
— Татуировка — преведе Петросян. — Мъжът имал татуировка на ръката. И повече няма да позволя това, детектив. Изрично ви помолих да не…
Бен Рои вече не го чуваше, умът му се върна към нещо, което бе видял преди четири дни. Затвор, килия, златна верижка, двойна гуша, мъж, когото наричаха Училищния директор. И на ръката му, в зелено и розово…
Бен Рои седна на самия ръб на стола с разтуптяно сърце, с напрегнато като тетива тяло.
— Татуировката, Восги. Била е на…
Оформи с ръце женска фигура. Восги се поколеба, потрепери и накрая кимна.
— И жената е била…
Той разтвори дланите си като разкрачени крака. Второ кимване. Генадий Кременко.
— Благодаря, Восги — каза Бен Рои. — Това е всичко, което ми трябваше. Няма да те измъчвам повече.
Тя се сви в прегръдката на Петросян, като трепереше неудържимо. Бен Рои си помисли дали да не иде до нея, да постави ръка на рамото й, да й каже, че съжалява. Но усети, че няма да постигне нищо добро с подобен жест. Последното, което й трябваше сега, бе някакво нескопосано извинение от гадно еврейско ченге. Затова той стана, провери мобилния си — никакви вести от Халифа — и тръгна към изхода.
— Мисля, че трябва да останете с нея — каза той, докато дърпаше резетата. — Ще кажа в участъка, че сте навън с мое знание. Можете да се върнете в комплекса, когато намерите за добре.
Обърна се към Петросян. Старецът се взираше в него. Трудно беше да разчете изражението му. Може би закрилническо. Дори бащинско. Не гневно, което бе учудващо, като се има предвид, че Бен Рои беше прекрачил границите. Погледите им се срещнаха за момент. Накрая Бен Рои кимна леко — отчасти благодарно, отчасти извинително, — дръпна последното резе и отвори вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато се сети нещо и се обърна.