— Един последен въпрос, Восги. Картината, която си рисувала с Ривка Клайнберг. Жената с русата коса. Коя е тя? Някое момиче, жертва на трафик като теб ли?
Тя го погледна. За момент не каза нищо. После заговори на Петросян на арменски. Той я изслуша, кимна и преведе:
— Не е била реален човек. А изображение. Върху борда на кораба, на който я натоварили. Изображение на русалка.
— А — рече Бен Рои и се обърна към вратата.
— И един последен въпрос към вас, детектив — настигна го гласът на архиепископа. — Вече знаете къде е тя. Знаете и положението й. Мога ли да попитам какво смятате да правите?
— Точно сега смятам да отида право в Тел Авив и да си поговоря с човек на име Генадий Кременко.
— Знаете какво имам предвид. За Восги.
Бен Рои погледна стареца в очите и сви рамене.
— Боя се, че грешите. Не познавам момиче на име Восги.
Смигна, кимна и излезе навън.
Лабиринтът
Някъде плачеше дете, Халифа бе абсолютно сигурен в това. Някъде в мината имаше дете, изгубено като него. Не беше във въображението му. Не беше фантазия, скалъпена от мрака. Някакво дете беше в беда.
— Стой на място! — изграчи той. Гласът му бе станал дрезгав от жаждата и изтощението. — Стой на място и ще те намеря. Не се бой. Ще се измъкнем, обещавам ти!
Препъваше се слепешком, като опипваше каменните стени и се мъчеше да се доближи до звука. Плачът се местеше. Понякога се чуваше отпред, понякога зад него, понякога бе много далеч, друг път — мъчително близо.
— Моля те, стой на място! Ако се движиш, ще се разминем. Стой на място и ще те намеря!
Сега идваше от тунел отдясно. Пронизителен, изпълнен с ужас плач. Невъзможно бе да се определи дали е момче или момиче. Просто дете. Изгубено дете. Трябваше да го намери. Защото щом той беше уплашен, как ли се чувстваше то? Горкото хлапе. Горкото беззащитно малко хлапе.
— Идвам! Не се бой! Идвам!
Продължи пипнешком до края на тунела, спусна се по стъпала, и се озова в нещо като ниска стая. Прилепи се блъскаха с писъци в лицето му; нещо пълзеше бързо по пода. Много неща. По обувките му, по подгъвите на панталоните му. Халифа размаха ръце, зарита и се хвърли напред в мрака. Стигна до стена, опипа я и намери отвора на поредния проход. Голям, доколкото можеше да определи. Детето беше някъде тук.
— Стой на място! Идвам. Всичко ще бъде наред. Идвам.
Тръгна по прохода. Хлипането се чуваше ясно в мрака пред него, макар че отслабваше.
— Моля те! — извика той. — Стой на място. Ако се движиш, никога няма да те намеря.
Тръгна по-бързо, отчаяното желание да стигне до детето надвиваше страха му, че може да се препъне или блъсне в нещо. Проходът беше широк и висок, с равен като бетон под. Халифа закрачи енергично, после се затича. Бързаше необмислено в мрака, забравил всичко друго в стремежа си да стигне малкото дете, преди гласът му да се изгуби отново.
Препъна се в нещо, размаха ръце като плувец и почти запази равновесие. Спъна се в нещо друго — подът като че ли беше осеян с малки камъни — и се просна по корем. За момент плачът на детето отекна в далечината, после затихна.
Тишина.
Халифа остана да лежи известно време, провесил глава и ръце през ръба на нещо като стъпало, напрегнал слух. Плачът вече не се чуваше. Нямаше никакви звуци, освен собственото му хрипливо дишане. Може би в края на краищата си беше въобразил. Може би полудяваше.
— Господи, помогни ми — изстена той.
Надигна се на колене. Опита се да намери пипнешком следващото стъпало, да разбере какво има пред него. Стъпало нямаше. Нищо нямаше. Само празно пространство. Наведе се напред и протегна ръка. Нищо. Дръпна се назад, опипа пода на тунела от стена до стена. Навсякъде бе същото. Подът просто свършваше в нещо като шахта. Плъзна ръка по пода, намери един от камъните, в които се беше препънал — объл и тежък, вероятно чук — и го пусна в дупката. Последва дълга пауза, преди далечното ехо от удара да долети обратно до него. Много дълга пауза. Толкова дълга, че беше започнал да се пита дали изобщо има дъно. Намръщи се, когато осъзна колко близо е бил до падането. И потръпна. Може би плачещото дете бе някакъв демон, опитващ се да го примами към смъртта му.