— Моля те, Господи, помогни ми — повтори той.
Пусна още два камъка, после хвърли един напред, опитвайки се да определи колко широка е шахтата. Камъкът се удари в нещо твърдо, вероятно отсрещната стена на шахтата, и след известно време отново се чу ехо от удара на дъното. Хвърли втори камък, но по-силно. Този път камъкът заподскача по под. Тунелът явно продължаваше от другата страна на шахтата. Ново хвърляне, отново търкаляне по под. Широк тунел с дупка по средата…
Внезапно главата му се избистри, сърцето му затуптя по-бързо. Може би в крайна сметка не е бил демон, а ангел.
Опипа около себе си и събра малка купчина камъни. Започна да ги хвърля с все сили през шахтата в тунела от другата страна. Тракане, тракане, подскачане…
Звън.
Отпред имаше нещо. Точно както се надяваше.
Хвърли още три камъка, чу още три пъти същия звук. Не от удар на камък по камък, а на камък по метал. Звънящ метал. Дрънчащ метал. Като…
Релса.
И освен ако нямаше други релси в мината, това означаваше, че противно на всички вероятности беше успял да се върне в основната галерия.
Изкрещя радостно, но викът му бързо замря.
Защото не се беше върнал. Не съвсем. Между него и спасението му имаше дупка. Голяма дупка. Онази, която бе зърнал за момент, докато вървеше надолу по галерията. Дупката, в която Самюел Пинскър бе спуснал шейсетметрово въже с тежест и не бе достигнал дъното й.
Хвана се за главата, затвори очи и се опита да си представи бележника на Пинскър. Какво беше писал той за дупката? Намирала се в странична галерия, приблизително в средата на основната. Била квадратна, точно през прохода, подобно на отвесните шахти в някои гробници в Долината на царете. Беше я измерил. Колкото и да се опитваше, Халифа не можеше да си спомни най-важното — ширината на шахтата. Мислеше и мислеше, ровеше яростно в паметта си. Не намери нищо. Отвори очи — не че имаше особен смисъл — и започна отново да мята камъни, за да определи разстоянието по звука. Някъде между три и пет метра, доколкото можеше да прецени. Което беше доста голяма граница. Може би щеше да успее да скочи три метра. Но не и пет. Граница между живот и смърт.
Обърна се и тръгна обратно, търсейки страничен проход, начин да заобиколи шахтата. Такъв нямаше. Мина през помещението с прилепите, изкачи някакви стъпала, продължи по друг проход, отдалечавайки се все повече и повече от галерията. Стигна до кръстопът и трябваше да избира — наляво, надясно или направо. Избра надясно. След двайсетина метра стигна до тройно разклонение. Спря, замисли се, после се обърна и се върна. Просто не можеше да си позволи да се изгуби отново. Беше му предложен изход. И смяташе да се възползва.
Подозираше, че Лабиринтът не предлага втори шанс.
Върна се при шахтата и започна да хвърля още камъни опитвайки се чрез ехото да си изгради представа за препятствието, което трябваше да прескочи. След това запълзя обратно през тунела, като разчистваше камъните.
Ако искаше да се надява на някакъв успех, трябваше му дълга и чиста пътека за засилване.
Тел Авив
Минаваше четири сутринта, когато Бен Рои спря пред затвора „Абу Кабир“. Приятелят му, надзирателят Адам Хебер, го чакаше при портала.
— Това пада изцяло на твоята глава, Ариех — каза той, докато го водеше към затворническия блок. — Разбрано? Нямал съм никаква представа какво възнамеряваш да правиш.
— На моята глава — потвърди Бен Рои.
Влязоха в блока. Вътре цареше пълна тишина. Хебер го поведе по коридора и по стълбите към втория етаж. Продължиха по друг коридор и накрая спряха пред метална врата. Приятелят му извади връзка ключове, пъхна внимателно един в ключалката и тихо отключи.
— Колко време?
— Двайсет минути. Нека са трийсет за всеки случай.
— Внимавай да не вдигаш шум. И не забравяй, нямам никаква представа. Ясно?
— Ясно.
Хебер се дръпна и му стори път.
— Дай му един и от мен. От всички ни.
Вратата се затвори, ключалката изщрака и стъпките на Хебер заглъхнаха по коридора.
Бен Рои огледа килията. Маса, стол, умивалник, тоалетна, нар. Върху нара, покрил очи със сатенена маска, за да ги предпазва от ярката светлина, лежеше Генадий Кременко. И хъркаше ужасно.
Бен Рои приближи тихо към него, за да не го събуди. Лявата ръка на сводника беше отпусната отстрани и пръстите докосваха пода. Ивица светлина осветяваше татуировката. Бен Рои се загледа в нея, като си мислеше за Восги и онова, през което бе минала. Онова, през което бяха минали всички жертви на Кременко. Взе пластмасовата кана от масата. Вдигна капака с палец и изпразни съдържанието й върху лицето на Кременко.