— Благодаря ти, Господи! — изпъшка той. — Благодаря, благодаря, благодаря!
Няколко минути просто лежа там, докато сърцето му се успокои. Беше измъчен и същевременно изпълнен с еуфория. Не искаше да остава в мината нито миг повече, отколкото се налагаше. Намери пипнешком пистолета си, стана и тръгна по тунела. След около трийсет метра усети как стените изчезват. В следващия миг глезенът му се удари в метална релса и Халифа долови далечна миризма на чесън.
Беше се върнал в основната галерия.
Спря при релсата, обърна се надясно и започна да се изкачва. Докато слизаше — сякаш бе преди дни, преди седмици, в някой друг живот, — ужасът му се беше засилвал с всяка крачка. Сега усещаше как намалява. Вървеше нагоре и нагоре, все по-близо до входа, все по-далеч от ужасите долу, докато най-сетне подът стана равен и пръстите му докоснаха едната подпора на металната платформа. Мина под нея, прекоси просторната зала в началото на мината и се блъсна в плъзгащите се метални врати.
На влизане ги беше оставил отворени. Сега бяха плътно затворени, вероятно от онези, които бяха пуснали варелите по релсата. Пъхна пръсти в процепа между панелите и задърпа, без да се интересува дали навън има някого. Не му пукаше за нищо, искаше единствено да види небето и да поеме глътка чист въздух.
Панелите се разделиха едва-едва. Изведнъж се появи светлина. Смътна, приглушена, кафеникава светлина. Отначало Халифа се обърка. После осъзна, че платнището явно е спуснато. Бутна го и то се изду. Лъхна го свеж въздух. Бутна отново платнището, после се отдръпна, прицели се и стреля в новия катинар на портала. Свали веригата, отвори вратите, наведе се и повдигна края на платнището. Светлината експлодира в лицето му и го замая.
Залитна навън, падна на колене, вдигна ръце към небето и прослави Аллах, задето му бе спасил живота.
После стана и се затича към колата си.
Израел
Бен Рои пътуваше към Йерусалим и още смилаше наученото от Генадий Кременко, когато мобилният му иззвъня. Когато видя името на обаждащия се, едва не излетя от магистралата.
— Халифа! — извика той и долепи телефона до ухото си. — Ти ли си?
Той беше.
— Слава богу! Къде беше, мътните да те вземат?
— Дълга история — отвърна египтянинът. Гласът му бе дрезгав, хриплив. — После ще ти разправям. Виж, знам какво става. Бях в мината. Не я разработват. А…
— Изхвърлят отпадъци в нея.
Пауза.
— Значи знаеш?
— И при мен е дълга история. — Бен Рои премина в аварийната лента и намали. — Научих преди малко повече от половин час. „Барън“ използват Лабиринта като сметище за токсични отпадъци. Разработват златна мина в Румъния. По договор трябва да превозват отпадъците си в Съединените щати, само че си го спестяват и ги изхвърлят в Египет. Превозват ги с баржите на „Джосер“ нагоре по Нил и оттам с камиони до мината. Правят го от години.
Всъщност Бен Рои още не можеше да си представи мащабите на скандала.
— Капитанът на танкера, който превозва отпадъците, има брат. Голям сводник в Тел Авив. Казва се Генадий Кременко. Двамата въртят и секс трафик покрай дейността на „Барън“. Товарят момичета на кораба в Румъния, разтоварват ги заедно с отпадъците в Розета, след което ги прекарват през границата в Израел…
— Всемогъщи Боже!
— Цялата операция била замразена след арестуването на Кременко преди два месеца, но Ривка Клайнберг срещнала едно от нелегално вкараните момичета и научила всичко. „Барън“ са на път да си осигурят газова концесия за милиарди в Египет. Със статията си Клайнберг заплашвала да провали сделката, имиджа на „Барън“ и всичко останало. Затова са я убили. Още има бели петна за изясняване, но общата картина е горе-долу такава. А сега ми кажи какво стана с теб? Направо…
— Можем да ги спипаме, Бен Рои.
— Какво?
— „Барън“ и „Джосер“. Можем да ги спипаме. Знам къде е мината, видях я. Долу има безброй варели. Можем да пипнем копелетата!
В гласа на Халифа се бе появила странна, налудничава нотка. Сякаш беше друсан. Или пиян.
— Можем да го обсъдим по-късно — каза Бен Рои. — Личи си, че си уморен…
— Не съм уморен! — Телефонът сякаш подскочи в ръката му от резкия отговор на египтянина. — Никога през живота си не съм се чувствал по-бодър. Те убиха сина ми и сега можем да направим така, че да си получат заслуженото.
— Стига, Халифа, не знаем…
— Разбира се, че знаем! Синът ми беше убит от баржа, превозваща токсични отпадъци на „Барън“. И сега можем да ги пипнем. За първи път от девет месеца се чувствам като пробуден!