След трийсет секунди спеше дълбоко.
Египет
Лъжите имат странния навик да се превръщат в истина.
Това важеше в пълна сила за лъжата, която Халифа каза на жена си за повредената кола. Летеше през пустинята, ръцете и краката му танцуваха лудешка джига по педали, волан и скоростен лост, носеше се с около седемдесет километра в час по следите на камионите, когато пропусна един завой и поднесе. Вкопчи се във волана и се опитваше да овладее колата, но караше прекалено бързо. Джипът се понесе неуправляемо, удари се в нещо, подскочи, завъртя се и спря странично в дълбоко дере.
— По дяволите! По дяволите!
Халифа се измъкна навън. Изпод капака излизаше пара; задната лява гума беше спукана и стърчеше под неестествен ъгъл, което говореше за изкривен мост. Определено беше приключил с шофирането за тази сутрин.
— Мамка му, по дяволите!
Изрита бронята. Не му оставаше друго, освен да събере всичко необходимо — вода, телефон, пистолет, бележника на Самюел Пинскър. Направи импровизирана торба от одеялото, което намери на задната седалка, прибра всичко в нея и продължи пеша. Само преди ден перспективата да извърви двайсет километра през пустинята щеше да му се стори ужасяваща. След преживяното в мината обаче му се струваше като следобедна разходка в парка.
Йерусалим
Бен Рои успя да поспи само няколко минути, защото мобилният му иззвъня. Обърна се уморено по гръб, извади телефона от джоба си и отговори. Беше Леа Шалев.
— Какво става. Ариех? Къде беше?
— Какво?
Разтърка объркано очи.
— Цял следобед се опитвам да те намеря!
Бен Рои вдигна ръка и си погледна часовника. Беше четири следобед. Няколкото минути се бяха оказали седем часа.
— Мамка му. Извинявай. Леа. Имах дълга нощ.
Надигна се с мъка в седнало положение и спусна крака на пода. Главата му пулсираше; имаше чувството, че устата му е пълна с пясък.
— Получи ли доклада ми? — попита той.
— Получих го. Трябва да поговорим.
Вече беше дошъл достатъчно на себе си, за да осъзнае, че гласът й не звучи както обикновено. Тонът й бе рязък и безизразен.
— Всичко наред ли е?
— Трябва да поговорим — повтори тя. — Идвай в участъка. Веднага. В кабинета ми.
— Какво ста…
Връзката прекъсна. Бен Рои поседя малко, масажирайки слепоочията си. Изпитваше някакво смътно безпокойство. Накрая стана, влезе в банята и се пъхна под студения душ.
След двайсет минути беше в участъка. Както му бе наредено, паркира зад сградата и се качи направо в кабинета на Леа Шалев. Тя седеше зад бюрото си и си играеше с някакъв малък пакет. Когато го видя, се усмихна, но като че ли пресилено. Изглеждаше неспокойна, пребледняла. Толкова пребледняла, че той си помисли, че е болна.
— Добре ли си, Леа?
— Затвори вратата и седни, Ариех.
Той се подчини.
— Какво става?
Погледът й срещна неговия за момент, след което се насочи някъде в дъното на стаята.
— Става огромна купчина лайна — промърмори тя.
— Заради доклада ми ли?
Тя кимна.
— Не беше добра идея да пратиш копие на Баум. Не и преди с началника да решим каква е позицията ни.
Той сви рамене.
— Не се сдържах. Нужен му е урок как се върши полицейска работа. Лицемерно лайно.
В друга ситуация Шалев щеше да се изкиска на определението, също както той щеше да реагира на нейните думи — това бе малкият им бунт срещу правилата. Днес тя не взе участие в забавлението. Просто седеше и си играеше с пакетчето.
— И? — попита той.
— И лицемерното лайно е препратило доклада до хората си в министерството, а те го пуснали нагоре по веригата. До самия връх.
Бен Рои наклони глава настрани.
— Радвам се, че ще имам аудитория.
— О, ще имаш аудиенция, Ариех, изобщо не се съмнявай в това. Най-неочаквано много хора на много влиятелни постове започнаха да проявяват голям интерес към случая. Много голям интерес.
Бен Рои очакваше, че ще е доволна от вниманието — в края на краищата именно тя водеше случая. Шалев обаче далеч не изглеждаше доволна.
— И? — повтори той.
Погледът й отново се спря върху него и се отмести.
— И случаят се предава нагоре. На „Специални разследвания“.