Изгледа го свирепо, като дишаше тежко. Гримът на лявото й око се беше размазал, сякаш някой бе мацнал с въглен под клепача й. Накрая тя се наведе напред и скри лице в шепи. През петте години, откакто работеха заедно, за първи път му се нахвърляше по такъв начин.
— Извинявай, Ариех — промълви тя. — Не исках да…
— Не, ти извинявай. Не биваше да го казвам.
Тя продължи да седи така, скрила лицето си. Накрая вдигна глава и му подхвърли пакетчето.
— От комисаря е. За да знаеш, че усилията ти не са минали незабелязано.
Бен Рои го отвори. Вътре имаше никелов медал с лента в синьо и бяло. Медалът за отлична служба на израелската, полиция.
— Мисля, че в грамотата пише „за изключителен принос в постигането на целите на Полицията“ — рече тя. — Или някаква подобна дивотия.
— Ще го пазя като зеницата на окото си — промърмори Бен Рои.
— Има и друго.
— Целият съм слух.
Тя се поколеба, сякаш събираше сили да каже нещо, което не искаше.
— В Академията се освобождава място. Преподавателско. Следствена работа, курс за напреднали. Не зная всички подробности, но май заплащането е двойно по-голямо от сегашното, при това само за четири работни дни седмично. Плюс къща с преференциален наем и ранно пенсиониране с пълна пенсия. Казаха ми, че ако кандидатстваш, веднага ще бъдеш одобрен.
Бен Рои изсумтя.
— Подкуп. За да си мълча.
— Май точната формулировка бе „признаване на уникалните следователски способности на детектив Бен Рои“. Но ако махнем плявата — да, чист подкуп.
— А ти? Ти какво получаваш?
Тя отново се изчерви.
— Повишение в главен супер интендант.
Бен Рои поклати глава.
— Мамка му, Леа, не съм си и помислял, че ще доживея подобно нещо.
— Нито пък аз — промърмори тя. — Дори и в най-смахнатите си кошмари.
Отново се умълчаха, никой от тях не беше сигурен как да продължи разговора. На вратата се почука.
— Ракрега! — обади се Шалев.
Погледна Бен Рои в очите.
— Помисли си, Ариех. Моля те. Хубаво си помисли. Не заради мен, а заради самия себе си. Заради Сара. И бебето. В безизходно положение сме. Можеш да се опиташ да спасиш нещо.
— И да се чувствам като пълно лайно до края на живота си?
— Поне ще има още време дотогава.
Спогледаха се със стиснати устни и отпуснати рамене, подобно на играчи от отбор, претърпял особено унизително поражение. Накрая Бен Рои стана и тръгна към вратата.
— Винаги съм имала лошо предчувствие за този случай — обади се тя зад него.
Той спря и се обърна.
— Лайняна работа — казаха в един глас.
Бен Рои поклати глава, отвори и излезе покрай униформения в коридора.
Луксор
— Да ме убиеш ли се опитваш, Халифа? Това ли целиш? Защото Долината на царете ще се открива след двайсет и четири часа, телефонът ми направо пуши, а изведнъж научавам, че работиш странично за шибаните евреи!
Халифа пристъпи от крак на крак, стиснал здраво бележника на Самюел Пинскър. Цели пет часа се беше мъкнал из пустинята, след което взе автостоп (първо полицейска кола, после микробус на „Менател“, а накрая — каква ирония само! — самосвал на „Джосер“, натоварен с бетонни тръби) и пристигна в Луксор преди четирийсет минути. Първо се отби през дома, за да вземе душ, да се преоблече и да поговори със Зейнаб. После, изгаряйки от нетърпение да се чуе с Бен Рои и колкото се може по-скоро да представи случая на началниците, отиде в участъка.
Хасани го забеляза още на стълбите и му нареди да се яви в кабинета му.
— Обадиха ми се у дома! — не спираше той. Лицето му беше зачервено като цвекло от туршия. — Някакъв надут йехуди от Дирекцията на израелската полиция! Посред нощ. На личния ми номер!
Този път нямаше внимателно отношение към подчинения. Нито обръщения на малко име и сдържан език. Пред него бе старият Хасани — властен, войнствен, бушуващ като изригнал вулкан.
— Питаше ме дали знам къде си. Казах му, нищо лично, приятел, но какво ти влиза в работата къде ходят моите хора? Той отговори, че си помагал на негов колега за някакво разследване и че имало вероятност да си в беда. Какво става, Халифа? Настоявам да знам какво става!
Халифа се загледа в бележника. Не беше спал от трийсет и шест часа и едва се държеше на крака. В същото време се чувстваше странно зареден с енергия, сякаш в тялото му обитаваха двама души. Щеше да въздаде справедливост за смъртта на момчето си!