Можеше да им каже да си го заврат някъде. Да разкаже всичко на Натан Тират и цялата история да цъфне и върже на първата страница на „Хаарец“.
И въпреки това…
Стигна крилото на детективите и влезе в кабинета си. Вътре нямаше никого. Цялото крило бе неестествено тихо и пусто. Направи си кафе, изключи мобилния и се отпусна в стола си.
Не се страхуваше. Не беше това. Беше корав тип, повече от способен да се защити. „Барън“ не го плашеха, политиците — още по-малко.
Но не беше и идиот. „Барън“ имаха влияние. Сериозно влияние. И да тръгне срещу тях, означаваше да създаде неприятности. Сериозни неприятности. Не само за него, но вероятно и за Сара. А също и за бебето. Вече бяха убили един човек. А може би и много други. „Решиш ли да играеш на своя глава, ще ти се нахвърлят като чакали върху шибан труп.“ Не ставаше дума само за него. Трябваше да помисли и за други.
Сръбна от кафето, потупвайки мобилния по бедрото си.
Да кажем, че се обърне към медиите. Какво ще постигне? Ще прецака кариерата си, ще изкара себе си и любимите си хора на огневата линия — и защо? Вярно, бяха уличили „Барън“ за изхвърляне на токсични отпадъци, но нямаше пряка връзка между компанията и убийството на Ривка Клайнберг, а само косвени доказателства. А като се имаха предвид юристите на „Барън“, косвените доказателства не бяха никакви доказателства. По дяволите, можеха дори да обърнат нещата така, че да стоварят вината за отпадъците на трета страна или изобщо да се измъкнат. В най-добрия случай щеше да има глоба и поразклатена репутация. Може би и загуба на газовата концесия в Египет. Дразнещо, но едва ли катастрофално — не и за компания с подобни размери. От друга страна, за него… Везните изобщо не се накланяха в негова полза.
„В безизходно положение сме. Можеш да се опиташ да спасиш нещо.“
Духна кафето, отпи отново и се зазяпа разсеяно в картата на отсрещната стена.
Предложението си го биваше, дума да няма. Подкуп, възнаграждение, или както там го наричат. Адски добро предложение, стига да можеш да се справиш с моралните аспекти. Коренна промяна на живота. Двойно повече пари, по-малко работа, къща на безценица, ранно пенсиониране. А тъй като детската градина предстоеше да бъде затворена, Сара нямаше да е вързана в Йерусалим. Можеха да се преместят на север в Кириат Ата, където се намираше Академията, може би да си изберат местенце край морето, да започнат отначало. Да осигурят на хлапето — или може би на хлапетата — по-добър живот, отколкото биха могли да имат в тенджерата под налягане, наречена Свещен град. Щяха да бъдат близо и до роднините си — неговите родители живееха северно от Хадера в равнината Шарон, а нейните в Галилея… Колкото повече се замисляше, толкова по-привлекателно му изглеждаше.
Стига да се справеше с моралния аспект. С факта, че ще остави убиеца ненаказан.
Би ли го направил? В края на краищата спирането на едно следствие не означаваше хвърлянето му в кошчето за боклук. Както беше казала Леа Шалев, обстоятелствата се променят. Влиянието на „Барън“ можеше да намалее и може би ставаше въпрос само за отлагане на правосъдието, а не за забравянето му. Също като при риболова — някои риби трябва да ги извадиш от водата веднага щом клъвнат, а други трябва да ги пуснеш да плуват за известно време, докато останат без сили. Крайният резултат е същият. Пак ще имаш пъстърва за вечеря. Всичко се свеждаше до избора на подходящия момент.
Или може би се залъгваше. Опитваше се да подслади факта, че обмисля да влезе в ролята на Фауст и да продаде душата си на дявола.
Не знаеше, просто не знаеше. Разглеждаше го от всички страни, претегляше нещата. И през цялото време чуваше гласа на Сара на заден план, онова, което бе казала в деня на скъсването им: „Нещо трябва да се жертва, Ариех.“ Това твърдение никога не бе звучало по-истински. Трябваше да се откаже от нещо фундаментално, от някаква съществена част от себе си. Това беше дилемата на последните четири години, сведена до най-простото уравнение — да избира между любимите си хора и съвестта си. Между черно и бяло. Между глава и опашка. Без алтернативни възможности. Ези или тура.
Не можеше да реши, сякаш го дърпаха в различни посоки, първо в една, после в друга, не можеше да избере. Накрая, сякаш уморена от това колебание, ръката му пое инициативата. Сякаш по своя воля тя вдигна телефона и го включи. Имаше съобщения, но вместо да активират гласовата поща, пръстите му набраха номер. Телефонът се доближи до ухото на Бен Рои и звънна. Автоматичен отговор. С гласа на Сара. Веждите му се повдигнаха, сякаш неочаквано му бяха тикнали телефона в ръката.