— Сара — рече той след сигнала. — Здрасти. Аз съм. Аз… такова… съжалявам за снощи… исках да… такова…
Помънка известно време, извини се отново, каза колко много му е харесала вечерята, колко прекрасна е била. Докато накрая нещо сякаш прещрака и думите потекоха свободно.
— Виж, Сара, трябва да поговорим. Не по телефона, а на четири очи. Искам да обсъдя нещо с теб. Предложиха ми работа. Добра работа. Наистина добра. В Хайфа. Така няма да съм на предната линия, ще можем да започнем отначало. И тримата. Мисля, че ще приема предложението. Искам да бъда с теб, Сара. Повече от всичко на света. С теб и с Бубу. Като истинско семейство. Нищо друго няма значение. Нищо. Може ли да намина по-късно?
Поколеба се, добави „Страшно много те обичам“ и затвори.
Правилно постъпваше. Вече го знаеше. Част от него винаги щеше да се чувства зле, но това беше цената. В крайна сметка единствено Сара и бебето бяха от значение. Трябваше само да се справи с чувството за вина. И да се надява, че някой ден „Барън“ ще си получат заслуженото. Макар и не днес. Както беше казала Леа Шалев, ние сме пчелички, изпълняваме заповеди. А това е заповед. В крайна сметка щеше да направи точно това, което му се казва.
Облегна се назад. Чувстваше се странно спокоен, сякаш бяха свалили товар от раменете му. В следващия момент обаче се наведе отново напред — телефонът му иззвъня. Вдигна, без да поглежда екрана, тъй като мислеше, че е Сара. Не беше тя.
— Бен Рои, аз съм. Опитвах се да се свържа с теб. Трябва да поговорим.
Изведнъж товарът се спусна отново. Точно сега това бе разговор, който не му се искаше да провежда.
Луксор
Халифа седеше на ръба на бюрото си, същинско динамо нервна енергия.
— Това е положението тук — обясни той, загаси цигарата си и моментално запали нова. — Ако ще действаме срещу тези компании, ще трябва да пуснеш официално искане за съдействие. Ако можеш да включиш и американските власти, още по-добре.
Бен Рои мълчеше от другата страна.
— Знам, че е безумно — продължи Халифа, който изтълкува погрешно липсата на отговор. — Но просто в тази страна нещата стават по този начин. „Барън“ и „Джосер“ имат много връзки. Трябва да… атакуваме на два фронта, както се казва. И тъй, имаш ли идея колко време ще е нужно за пускането на такова искане?
Пак нямаше отговор. Халифа повтори въпроса — може би Бен Рои беше зает с нещо. Последва въздишка, или може би стон.
— Трябва да поговорим за това.
— Знам, че трябва да поговорим. Нали затова ти се обаждам!
Халифа се разсмя малко налудничаво. От другата страна обаче не споделяха настроението му.
— Бен Рои?
— Виж, приятелю, има известни усложнения…
Египтянинът сбърчи чело.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто…
Отново въздишка, сякаш Бен Рои подбираше думите си.
— Казано с две думи, случаят се поема от друг отдел. Защото „Барън“ са американци и тъй нататък. Имат много връзки и тук, така че се налага да действаме внимателно.
Нещо в тона му накара Халифа да застане нащрек.
— Не разбирам какво искаш да кажеш?
— В общи линии, отстранен съм от случая. Вече не работя по него.
Халифа слезе от бюрото, без да обръща внимание на сипещата се по пода пепел. Предупредителната аларма в главата му зазвуча по-силно. Много по-силно.
— Това някаква шега ли е?
Бен Рои изсумтя.
— Както се изрази шефката ми, не съм си надянал майтапчийската физиономия.
— Значи са те отстранили от разследването? Просто така?
— Общо взето.
— Но защо? Сутринта ми каза, че на практика си разрешил случая.
Бен Рои измънка нещо.
— Какво?
— Казах, че подобни неща се случват.
— Не ти ли е кофти от това?
— Разбира се, че ми е кофти.
— Не ти личи по гласа.
— Повярвай, Халифа, кофти ми е. Просто няма какво да направя. Виж, винаги ще ти бъда благодарен за…
— Значи ще кажеш на другия отдел да пусне искането.
— Моля?
— Ще кажеш на другия отдел да пусне искането. Не мога да направя нищо без официално искане за съдействие от ваша страна.