— За съжаление нещата не са така прости.
— Че какво сложно има? Обаждаш им се, обясняваш ситуацията…
— Нещата изобщо не са прости — повтори Бен Рои.
В гласа му се долавяше раздразнение. И нещо друго. Смущение, макар Халифа да не беше съвсем сигурен. Той дръпна ожесточено от цигарата, челото му вече се бърчеше от подозрение, не от загриженост.
— Какво става? — попита той.
— Нищо не става.
— Току-що са те отстранили от разследване на убийство, а ти ми казваш, че нищо не става.
Мълчание.
— Някой се е докопал до теб. Познах ли?
— Какво имаш предвид?
— Някой заплашва ли те?
— Никой не ме е заплашвал.
— Тогава защо случаят е прехвърлен на друг отдел?
— Нали току-що ти казах, мамка му! — Този път раздразнението бе недвусмислено. — „Барън“ са американска компания, имат силни връзки тук, има определени начини да се действа…
— В такъв случай ми дай име и телефон и ще говоря направо с другия отдел.
— Тия работи не стават така. Не можеш да се обадиш изневиделица…
— А ти как ми се обади? Забрави ли? Точно така започна всичко. Обади ми се изневиделица и ме помоли за помощ. А сега аз моля теб за помощ. Имам пълна с токсични отпадъци мина, отровени кладенци, баржи по Нил… Не мога да предприема нищо срещу виновниците, ако твоето правителство не помоли моето…
— Не ми повишавай тон, Халифа.
— Не повишавам тон!
— Повишаваш! И това не ми харесва. Не знам какво ти се е случило снощи…
— Снощи ми се случи това, приятелю, че едва не умрях в мината, защото ти ме помоли…
— Не съм те молил да правиш каквото и да било!
— Помоли ме да ти помогна в разследването на убийство! И аз ти помогнах. И сега ти помагам. „Барън“ са убили жена в Йерусалим…
— Не знаем дали те са го направили.
— Разбира се, че те са го направили! Много добре го знаеш. Научила е какво правят в мината…
— Нямаме преки доказателства…
— Какви ги дрънкаш, мътните да го вземат? Имам цяла мина доказателства! Милион варели доказателства! Никога не съм работил по случай с толкова много…
— Това не е твой случай!
— Напротив, мой е! Ако не бях аз, нямаше да знаеш нищо за Самюел Пинскър, за мината, за „Джосер“…
— И съм ти благодарен за това, казах ти. Но сега топката е в нашата половина. Случаят е израелски. И аз ти казвам, че помощта ти вече не е нужна.
— Нужна е! — Халифа яростно дръпна от цигарата. Ръката му трепереше. — Нужна е, защото явно не си достатъчно мъж…
— Какво? Какво ми каза?
— Не си достатъчно мъж, за да довършиш разследването и да спипаш престъпниците.
— Как смееш!
— Някой се е докопал до теб, Бен Рои.
— Няма да позволя…
— „Барън“ са се докопали до теб.
— Не знам какви ги…
— „Барън“ са те спипали! Затова разследването е прехвърлено другаде. Аз ти помогнах, Бен Рои. Аз ти разреших случая. Рискувах живота си. А сега ти като един долен чифут…
— Какво? Какво? Как смееш, мръсен дребен песоглав…
— Те убиха сина ми!
— Не бъди такъв проклет…
— Убиха момчето ми! — Халифа вече крещеше. — Баржа на „Джосер“, натоварена с отровите на „Барън“. Те убиха Али. Убиха мен. Убиха Зейнаб. А сега ти не искаш да ми помогнеш да ги накарам да си получат заслуженото, защото те е страх. Копеле! Страхлив чифутин!
Срита кошчето за боклук до бюрото и го запокити през кабинета. От другата страна на линията се чуваше тежкото дишане на Бен Рои. След известно време, израелецът заговори отново. Личеше, че полага усилия да се овладее.
— Съжалявам за случилото се със сина ти, Халифа. Наистина съжалявам. И съм ти благодарен за всичко, което направи. Но нещата спират до тук. Свършено е. Разбираш ли? Свършено.
Отново настъпи тишина. После най-неочаквано прозвуча друг глас. Не на Бен Рои. Женски.
— Не е свършено. Никак даже. Всъщност тепърва се започва.
Йерусалим
— Какво, по…
Бен Рои дръпна ужасен телефона от ухото си, после отново го доближи. Позна моментално гласа. Жената от „Немезида в действие“, дъщерята на Ривка Клайнберг. Дина Леви, или под каквото там име се подвизаваше сега. И беше на линия. Намесваше се в разговора им. Сякаш бяха разговаряли на четири очи в стая, а тя внезапно бе изскочила иззад шкафа.