Стълбището водеше към ресторант под нивото на улицата. Също като в катедралата, украсата беше претрупана — плочки по пода, покрити с икони стени и висящи от тавана месингови полилеи. Имаше стъклени витрини с прашни накити — огърлици, гривни и обеци, чифт фалшиви слонски бивни, а в долната част на стълбите се виждаше малък бар. По рафтовете му беше подреден обичайният арсенал „Метакса“, кампари. „Дюбоне“ и „Джак Даниелс“, както и по-екзотични бутилки във формата на слонове, коне и котки. Когато стигна края на стълбището, от летящата врата към кухнята се появи млад мъж с джинси и прекалено тясна тениска на Томи Хилфигер.
— Здрасти, Ариех — поздрави той.
— Шалом. Георги.
Стиснаха си ръцете и младежът го настани на една маса до шубера.
— Кафе?
Бен Рои кимна и младежът предаде поръчката през отвора. Възрастна жена, майката на Георги, се усмихна кисело и сложи водата. Георги взе стол и седна срещу Бен Рои. Запали цигара „Империал“, без да обръща внимание на знака на стената, според който пушенето беше забранено. Имаше тази привилегия, тъй като заведението бе собственост на семейството му.
Таверната и Георги Асланян си бяха спечелили специално място в сърцето на Бен Рои. В един минал живот тук с Галия се храниха на първата си среща. Оттогава идваше редовно, понякога само за арменско кафе или бира, понякога да хапне — от арменския суджук и кубе устата му се пълнеше със слюнка. Със Сара също често вечеряха тук, което отначало му се струваше обезпокоително предвид асоциациите. След първите няколко посещения обаче тревогите му изчезнаха. Половината от Стария град, половината Йерусалим събуждаше едни или други спомени и той не можеше просто да забрави за тези места и да си забрани да ги посещава. В известен смисъл дори изглеждаше уместно, че идваше тук със Сара — та нали тя беше единствената жена, която обичаше толкова, колкото и Галия. А и човек определено се пристрастяваше към суджук и кубе.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита Георги.
Беше хапнал съвсем малко на закуска и стомахът му къркореше. За приготвянето на наденичките обаче трябваха най-малко петнайсет минути, а той нямаше толкова време.
— Кафето е достатъчно — рече той. — Чу ли какво е станало в катедралата?
— Всеки арменец в Йерусалим знае — отвърна Георги и пусна облаче дим. — Научихме преди полицията. Затворена общност сме.
— Някакви идеи? — попита Бен Рои.
— Относно кой го е направил ли?
— Може и да помогне.
Георги пусна кръгче дим.
— Ако знаех, щях да ти кажа, Ариех. Няма арменец в Йерусалим, който не би ти казал, ако знаеше. И не само в Йерусалим, а в цял Израел. Да осквернят катедралата ни по този начин… — Той въздъхна и поклати глава. — Потресени сме. Всички.
Откъм стълбите се чу трополене — появи се едър мъж с картонена кутия, пълна с нещо като спанак. Георги му заговори на арменски, мъжът остави кутията до летящата врата на кухнята и си тръгна.
— Потресени — повтори Георги, след като непознатият си отиде. — По време на боевете през шейсет и седма имало жертви, когато един снаряд паднал в комплекса, но това… Катедралата е свещена за цялата ни общност. Тя е центърът на света. Все едно… — Той постави ръка на сърцето си. — Все едно да се случи в собствения ти дом. Даже по-лошо. Ужасно.
Въпреки суровите си, леко мрачни черти, Георги по принцип бе приветлив тип. Бен Рои не го беше виждал в подобно състояние.
— Тук не съм в свои води, Георги — рече той. — С харедимите и палестинците имам опит, но арменската общност… изобщо не съм си имал работа с вас. Като изключим онази история преди две години.
Собственикът на таверната го изгледа озадачено.
— Семинаристите — подсказа Бен Рои.
— А, да. — Георги дръпна отново от цигарата си. — Не беше най-славният момент за израелската полиция.
Точно същите думи беше използвал и архиепископ Петросян. Сигурно е станала стандартна фраза, помисли си Бен Рои. И се използва всеки път, когато стане дума за случая. При това не без задоволство, макар че ако трябваше да е честен, вината беше повече на политиците, отколкото на полицията. Както винаги. Разкарай политиците и най-вероятно всичко ще тръгне към по-добро.