Йерусалим
— Подслушваше ли? — повтори Бен Рои, без да може да скрие обвинителните нотки във въпроса си.
Дов Зиски не отговори, просто стоеше на прага и се взираше, без да мига, през кръглите си очила. Беше стиснал наръч листа.
— Дов?
— Позволяваме на „Барън“ да се измъкнат, така ли?
— Значи си подслушвал.
— Чаках да ти дам това. — Зиски посочи листата. — А ти крещеше.
Последва неловко мълчание. Накрая Бен Рои изсумтя и махна с ръка. Не му се влизаше в още спорове.
— Аз съм виновен. Трябваше да внимавам с тона.
Ако се надяваше по този начин да разведри обстановката, не успя. Зиски пристъпи напред.
— Защо? — попита той. — Мислех си, че сме…
— Леа Шалев ще ти обясни — прекъсна го Бен Рои. — Случаят се поема от „Специални разследвания“ и точка по въпроса. Случват се такива неща. Е, какво е това?
Зиски нямаше намерение да се отказва.
— Но ние не можем просто да…
— Не ми казвай какво можем и какво не можем, Дов.
Тонът му беше по-рязък, отколкото възнамеряваше, но бе изчерпан след конфронтацията с Халифа и не беше в настроение да започва всичко отначало. „Лъжец. Страхливец. Не си достатъчно мъж.“ Думите на египтянина още звъняха в ушите му и го смазваха, защото дълбоко в себе си знаеше, че са истина. Да, беше постъпил така заради Сара и бебето, а не защото самият той се страхуваше, но фактът си оставаше факт — бе зарязал случай и беше се облажил от това. Преди двайсет минути си въобразяваше, че ще успее да се справи с чувството за вина. Сега не бе чак толкова сигурен. И изобщо не искаше Зиски да подсилва съмненията му.
Хлапето пристъпи още една крачка към него.
— Ариех, виж…
— Ще се обръщаш към мен с „господине“.
— Но аз открих нещо за „Барън“ и мисля…
— Не искам да чувам за „Барън“ — озъби се Бен Рои. — Ясно? Отстранени сме от разследването, случаят е предаден нагоре, точка по въпроса. Каквото и да си намерил, просто го остави на бюрото. И се разкарай. Искам да остана сам.
Зиски стоеше със стиснати устни. Изражението му беше такова, че Бен Рои остана с впечатлението, че сега той е обвиняваният. Хлапето отиде до бюрото, хвърли листата на края му, обърна се и излезе. Документите се разпиляха по пода.
— Мамка му! — изсъска Бен Рои. — Мамка му!
Остана така, като свиваше и отпускаше юмрук, ужасен от мисълта как ужасно бе заприличал на главния супер интендант Баум с коментара за обръщението. Накрая стана и тръгна след Зиски, за да се извини за избухването си. Не успя да го намери и след петминутна обиколка на участъка се върна в кабинета. Мобилният му лежеше на парчета в ъгъла на помещението. Нямаше представа как изглежда бръмбарът и не си направи труда да го търси. Взе картата, събра останалите парчета и ги изхвърли в тоалетната. Върна се в кабинета, претърси бюрото на колегата си Йони Зелба, намери старата нокия, която държеше там, пъхна картата и включи апарата към зарядното. После започна да събира разпилените листа. Бяха навсякъде по пода и под бюрото и се наложи да лази на четири крака, за да стигне до някои от тях, което му се стори заслужено. Събра листата, подреди ги на купчина и тъкмо ги слагаше с отвращение в контейнера за входящи документи, когато нещо привлече вниманието му. Име. С получер шрифт. Дина Леви. Спомни си, че беше помолил Зиски да я проучи, когато хората от „Немезида“ го бяха пленили. Явно това беше докладът му. Макар че не беше ли казал току-що…
Намръщи се и седна. Листата бяха разместени и без номера на страниците му отне известно време да ги подреди. Имаше нещо с емблемата на ИОС отгоре, копие на имейл от израелското посолство в САЩ, разпечатка на вестникарска статия за момиче, арестувано при демонстрация на антиглобалисти в Хюстън (не се ли намираше именно там централата на „Барън“?). Сериозна колекция от материали. Зиски явно беше работил здравата. Това го накара да се почувства още по-зле заради начина, по който се бе държал с него. Подреди листата на спретната купчинка, седна и зачете от самото начало. Отначало бавно. После все по-трескаво, когато парчетата започнаха да застават по местата си и оформиха цялата картина. Когато стигна последната страница, лицето му бе станало пепеляво и на челото му беше избила пот.
— Боже мой — прошепна той и извика: — Халифа!