— Ако можеше някак да върнеш момчето ни, щях да те благословя с цялата си душа да тръгнеш — задавено рече тя. — Аз самата щях да тръгна с теб. До края на света и отвъд него. Но това няма да върне Али. Търсиш отмъщение за нещо, което беше ужасна злополука…
— Не е било злополука, Зейнаб! Убили са го, не знаеш историята…
— Зная, че синът ми е мъртъв! И че ако замине сега, мъжът ми също ще умре! Не е ли достатъчно болката в това семейство? Ако не за мен, помисли за децата си. За Юсуф и Бата. Те вече изгубиха брат. Моля те, моля те, не позволявай да загубят и баща си!
— Те няма да…
— Ще изгубят, Юсуф! Знам го, усещам го! При всички луди и опасни неща, които си вършил досега, винаги съм стояла до теб, защото си най-добрият човек на света и знаех, че онова, което правиш, идва от добротата в сърцето ти. — Тя се удари в гърдите. — Но това, Юсуф, това… каквото и да си замислил, то не е от доброта. Виждам го в очите ти. То е от гнева, от омразата и болката, и от него няма да излезе нищо, освен още болка. Ако това, което казваш, е истина, Аллах ще бъде съдникът на тези хора. Негово е тяхното наказание, не твое. Това ще свърши трагично, Юсуф, знам го! А аз не мога да понеса повече трагедии. Никой от нас не може.
Вече ридаеше, беше се вкопчила в краката му като уплашено дете.
— Умолявам те, Юсуф, като съпруга, като майка, като приятел, не отивай. Умолявам те. Не отивай. Не ме оставяй. Остани! Остани!
На десетина метра от тях се беше събрала малка тълпа и гледаше разиграващата се драма. Един дори беше вдигнал мобилния си телефон и снимаше сцената. Халифа не им обръщаше внимание. Освободи се от ръцете на Зейнаб коленичи до нея и я прегърна.
— Всичко е наред — прошепна той. — Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи.
Тя постепенно се успокои. Халифа се отдръпна, повдигна брадичката й, извади кърпа от джоба си и избърса сълзите от бузите й. Още известно време останаха на колене прегърнати, а всичко около тях сякаш избледняваше и изчезваше. Бяха само двамата, в своя собствен малък свят. Накрая той нежно й помогна да се изправи. Тя понечи да се усмихне, мислейки си, че е отстъпил. После го видя да си поглежда часовника.
— Ох, Господи, Юсуф, помислих си…
Той вдигна пръст и докосна устните й, за да млъкне. Всеки друг път през тези двайсет години щеше да изпълни безусловно подобни молби. Щеше да направи всичко, което поиска от него. Щеше да скочи и в пропаст, стига тя да го пожелае. Но нещо се беше случило с него в мината. Нещо се беше променило. Изместило. Вкоравило. Вече не беше човекът, който бе преди.
— Обичам те, Зейнаб — каза той. Изведнъж гласът му стана глух и безизразен. — Обичам те повече от всичко на света. Теб и децата. Вие сте всичко за мен. Но трябва да го направя. За Али. И нито ти, нито който и да било може да ме спре. Ще се върна утре сутринта. Обещавам.
Наведе се и целуна челото й. После погледна отново часовника — 18:28, не биваше да губи нито миг повече. Извади бележника на Пинскър от джоба си и се затича в тръс. Зад него мъжът с мобилния телефон протегна ръка и засне от близък план Зейнаб, която отново рухна на колене и скри лице в шепите си.
Израел
— Здрасти, Ариех. Получих съобщението ти. Обещах да ида на вечеря у Ринат, но можеш да минеш по-късно, ако искаш да поговорим. Или пък да го оставим на закуска. Ако сериозно мислиш за тази нова работа и за местене в Хайфа… нека го обсъдим. Чакам да се обадиш. Шалом.
Бен Рои прослуша съобщението, стиснал телефона в лявата си ръка, докато с дясната вадеше червените полицейски номера от багажника. После пусна следващото съобщение.
— Послеслов. И аз те обичам, граманадчо. Въпреки всичките ми усилия да не го правя.
Затвори багажника, заключи колата, лепна магнитния номер отзад, като през цялото време се чудеше как да отговори, как да си признае, че макар да я обича повече от всичко, за пореден път ще я разочарова. Не успя да измисли как да го изрази с думи, да го направи да звучи различно от онова, което си беше — поредното отблъскване. Времето буквално се изпаряваше и реши да изчака, докато не се качи на борда. Направи последен опит да се свърже с Халифа, след което прибра телефона в джоба си, сложи предния номер и се втурна презглава в залата за заминаващи на международното летище „Бен Гурион“.
Постъпваше абсолютно безумно, но това бе единственият план, който му дойде на ум за толкова кратко време. Египтянинът не отговаряше на повикванията му. Същото се отнасяше за Дани Перлман от „Междуведомствени връзки“, което означаваше, че няма пряка връзка с египетските власти. А и дори да се бе свързал с тях, какво щеше да им каже? Че шайка побъркани антикапиталисти се канят да извършат нападение на египетска територия? С помощта на един от собствените им полицаи? Не виждаше как това може да се отрази добре на Халифа. Дори да спасеше живота му.