През лицето на Бен Рои мина сянка на съмнение, но той го пропъди веднага и я вдигна на крака.
— Както казах, все още нямам всички отговори. Те могат да почакат. Точно сега трябва да се махнем от тук. И ти идваш…
Прекъсна го внезапното пращене на уоки-токито, което бяха оставили при сандъците. Чу се нещо като стрелба, последвана от глас. Женски глас. Трескав, дрезгав и разтревожен.
— Бягай, Дина! Това е капан. Чакали са ни! Махай се! Бягай! Те знаят, че…
Гласът беше погълнат от нова стрелба. Стреснат, Бен Рои за момент отпусна хватката си. Това беше достатъчно. Пленницата му го изрита свирепо в глезена и успя да се отскубне. Завъртя се, заби коляно в чатала му, а когато той се преви, удари с основата на дланта си долната му челюст. Главата му се изви назад и той рухна на земята. Халифа понечи да посегне към нея, но тя вече бягаше по алеята към сандъците.
— Стреляй! — изграчи Бен Рои, докато се изправяше на колене. От устата му капеше кръв. — Застреляй кучката!
Халифа инстинктивно вдигна глока и хвана дясната си китка с лявата ръка, за да се прицели по-добре. Мишената беше лесна въпреки сенките. Складовете от двете страни ограничаваха движението й, а прожекторите на кея я осветяваха. Прицели се, като я следеше, пръстът му се сви около спусъка. Така и не се реши да го дръпне. Тя стигна края на алеята, грабна своя пистолет от земята и се закатери по сандъците, сякаш изкачваше стълбище. Горе се обърна. За миг погледът й се спря върху Халифа. Не беше да е сигурен, но тя като че ли поклати глава. След това взе уоки-токито и камерата, скочи от сандъците и изчезна. Халифа свали пистолета.
Бен Рои вече се беше изправил.
— Защо не й тегли куршума, мамка му? — изкашля се той. Гласът му бе глух и задавен, сякаш някой беше натикал гъба в устата му.
— Не можах — измънка Халифа. — Не мога да застрелям жена. Още повече в гърба.
Няколко секунди остана така, твърде замаян, за да помръдне. После отново затрещяха изстрели, този път зад тях, някъде покрай оградата. Усети ръката на израелеца на рамото си.
— Трябва да се омитаме.
Халифа се обърна. Нямаше представа какво става, кой стреля, защо стреля, дали Бен Рои беше прав за жената, или не. Знаеше обаче, че израелецът е изминал дълъг път и се е изложил на големи опасности, за да му помогне, а това заслужаваше признателност от негова страна. Понечи да каже нещо, но не можеше да намери подходящите думи. Вместо това вдигна ръка и допря ръкава си до окървавената уста на едрия мъж.
— Изглеждаш ужасно, арогантно еврейско копеле такова.
Бен Рои изсумтя.
— А ти приличаш точно на това, което си — безочлив мюсюлмански кретен.
Кимнаха си, плеснаха длани и тръгнаха по алеята, отдалечавайки се от кея. Бяха изминали само няколко метра, когато пред тях изникнаха тъмни фигури и куршуми се забиха в земята пред краката им.
— Хвърлете оръжията и вдигнете ръце на главите! — нареди груб глас с американски акцент. — Няма да повтарям.
Пистолетът тупна на земята и двамата вдигнаха ръце.
Избутаха ги около склада и ги отведоха на кея.
Мъглата беше напреднала значително за последните двайсет минути. Корабът пред тях вече беше покрит с гъст бял воал, който замъгляваше очертанията му, сякаш всичките 60 000 тона стомана бавно се стопяваха във въздуха. Бели изпарения се стелеха над земята като сух лед; гигантските правоъгълници на подемните кранове едва се виждаха. Цялата сцена беше някак нереална, като в сън. Усещането се засили, когато изрева сирена и работата по разтоварването внезапно спря. Двигателите утихнаха, докерите изчезнаха, светлините помътняха. Възцари се зловеща тишина, нищо не помръдваше.
Бен Рои и Халифа се спогледаха, но не казаха нищо.
Поведоха ги през кея към кърмата на кораба. До подвижния мост там бе паркирана голяма черна лимузина. До нея стояха трима яки мъже със строги лица, облечени като онези, които пазеха детективите — джинси, пустинни кубинки, подплатени якета. Бяха въоръжени с автомати „Хеклер & Кох“ МР5 и пистолети „Зиг Зауер“. Лицата им си останаха безизразни, докато другарите им бутнаха детективите да се качат по моста.