Тръгнаха нагоре, металните стъпала кънтяха под краката им. Озоваха се в тесен коридор, минаващ покрай кулата на кораба. Мъглата тук бе много по-плътна, сякаш се бяха качили в облак. Горната част на кулата се губеше в сумрака. Отнякъде се чуха гласове, говореха руски. Усети как нещо докосва лицето му и осъзна, че е пепел от цигара. Не си направи труда да протестира.
Похитителите им посочиха с дула да завият надясно, около основата на кулата към предната й страна. Там, в самия край на палубата, имаше правоъгълен контейнер. Същият, в който са били прекарани Восги и другите момичета, помисли си Бен Рои. Стоманената му врата зееше отворена. Беше твърде тъмно, за да види какво има вътре. Успя да различи само нахвърляни по пода матраци. Носеше се остра миризма на урина и ръжда.
Отведоха ги до контейнера, в кръг от слаба светлина, хвърляна от лампа на кулата. Пред тях започваше тясна пътека, която се губеше в мъглата и минаваше над отворените трюмове. Похитителите им отстъпиха назад, с насочени към тях автомати.
Минаха няколко минути. Пазачите им просто стояха по местата си. Халифа и Бен Рои се споглеждаха от време на време, но не говореха, не знаеха какво става. После изведнъж се напрегнаха. До тях долетя слаб, но ясно доловим звук. Идваше някъде отпред. Някъде от мъглата и пътеката. Призрачно, ритмично скърцане. Те инстинктивно свиха юмруци и се вгледаха в сумрака, за да разберат какъв е източникът. Звукът приближаваше. В него имаше нещо обезпокоително, зложелателно. Отекваше от мрака, сякаш някакъв хищник се промъкваше към тях и душеше по пътеката.
— Имам лошо предчувствие — промърмори Халифа и притисна гръб към контейнера.
— А стига бе — изсумтя в отговор Бен Рои.
Звукът приближаваше все повече и ставаше все по-силен. Към него се присъединиха и стъпки — бавни, отекващи по металната пътека. Появи се и някаква размазана сянка в мъглата. Тя се увеличаваше и ставаше по-плътна, сякаш се оформяше пред очите им. Очертанията й постепенно ставаха по-ясни, докато не се превърнаха във фигурата на мъж. Огромен, прошарен мъж с наднормено тегло, тътрещ се зад проходилка с три колела.
Натаниел Барън.
Той излезе в осветения кръг.
— Добър вечер, господа — каза той с дълбоко, хриптящо ръмжене.
Изгледа ги мълчаливо и продължи:
— Наистина впечатляващ кораб, не мислите ли? Тъкмо се връщам от обиколка по палубата. Това колело трябва да се оправи. — Той посочи едното колело на стойката. — Малко смазка ще свърши работа.
Изсумтя и даде знак на пазачите да се отдръпнат. Те се оттеглиха в мъглата — достатъчно далеч, за да не се натрапват, но и достатъчно близо, за да не изпускат от очи пленниците.
— Обикновено оставяме охраната на нашите египетски колеги — каза старецът и се облегна на стойката си. — Но за тази вечер реших, че е най-добре да вземем и наши хора. Просто да подсигурим малко нещата. И те свършиха чудесна работа.
Кимна одобрително. На гърдите му висеше прозрачна пластмасова маска. Тънък маркуч се спускаше от нея до кислородната бутилка, закрепена за стойката.
— Така или иначе трябваше да идвам в Египет — продължи той, като извади кърпа от джоба си и я поднесе към устата си. — Трябва да присъствам на откриването на проклетия музей в Луксор. Реших, че няма да е зле да отскоча и до тук. С един куршум два заека, така да се каже.
Халифа и Бен Рои бяха опрели гърбове в контейнера. Погледът на Халифа беше прикован в Барън, в очите му гореше омраза. Изражението на Бен Рои беше по-озадачено. Умът му работеше трескаво, опитваше се да свърже всички нишки, да разбере какво точно става.
— Току-що се срещнахме с дъщеря ви — каза той, докосвайки подутата си уста.
— Нима — усмихна се Барън. — Невероятна млада дама, не мислите ли?
— През цялото време ли е работила за вас?
Усмивката стана по-широка.
— Както казах, тя е невероятна млада дама. Изпълнена с кураж. Много се гордея с нея.
— Тя ли нагласи всичко? — попита Халифа. Лицето му бе побеляло, гласът му звучеше странно безизразно. — Довела е тук хората на „Немезида“, за да ги убиете?
Барън пристъпи от крак на крак и разкърши рамене, нагласявайки тежестта си върху стойката.
— Нека просто кажем, че е огромно утешение да знам, че когато си отида, семейството и компанията ще останат в добри ръце.
Изкиска се — сух, неприятен звук, сякаш кашляше куче. Изтри отново устата си и прибра кърпата. Колелцата в главата на Бен Рои продължаваха да се въртят. Някои нишки не се вплитаха напълно с останалите. Стърчаха краища. Имаше неща, които не пасваха.