— Тези хора… те са били само част от всичко — каза той. — Фракция, клетка. „Немезида в действие“ продължава да съществува. Не сте се отървали от тях.
Нов кикот.
— Малко по малко, детектив. Стъпка по стъпка. Повярвайте ми — ние контролираме ситуацията.
— Ами Ривка Клайнберг? — Бен Рои реши, че нищо не му пречи да научи всичко, преди да се случи неизбежното. — Кой я уби? Рахил ли?
Барън махна пренебрежително с ръка.
— Направи го някой, за когото интересите на компанията са на първо място — рече той. — При сегашните обстоятелства не мисля, че има смисъл да влизам в повече подробности. Макар че трябва да ви отдам заслуженото, доста добре разнищихте останалото. Видях доклада, който написахте. Великолепна детективска работа.
Той вдигна подутата си, покрита със старчески петна ръка и отдаде подигравателно чест на Бен Рои.
— Както сам отгатнахте, натъкнахме се на мината по време на проучванията в онази част на света. Отначало не й обърнахме особено внимание. Едва когато получихме концесията в Дръгеш, ни хрумна, че вече разполагаме със склад за част от отпадъците, които трябваше да извозваме от Румъния.
Порив на вятъра за момент скри огромното му, подобно на тиква лице зад воал от мъгла.
— Това е единственият по-голям детайл, при който сгрешихте — продължи той, след като мъглата се разнесе. — Не изхвърляме всички отпадъци, а само около една четвърт. Останалите три четвърти наистина заминават за Щатите за обработка и заравняване на терени. Адски скъпа работа, както ви казах онази вечер. Силно намалява приходите. Изхвърлянето само на двайсет и пет процента ни спестява стотици милиони при всеки превоз. Което означава, че ни носи стотици милиони. А в крайна сметка всичко се прави точно заради това, нали? За увеличаване на печалбите. За печелене на пари.
Рунтавите му сиви вежди се извиха, сякаш очакваше Бен Рои и Халифа да изразят съгласието си. Те не го направиха, продължиха да стоят мълчаливо. Барън като че ли не се разочарова особено от липсата на реакция от тяхна страна.
— Между другото, срещал съм я няколко пъти — добави той. — Онази Клайнберг. Беше приятелка на скъпата ми покойна съпруга. Не мога да кажа, че ми допадаше. А и не мисля, че тя ме харесваше особено. Странно какви малки съвпадения ни поднася животът.
Ухили се, но изражението му почти веднага се смени, когато го завладя пристъп на кашлица. Раменете му се затресоха, зачервените очи се изцъклиха, когато дробовете му се сгърчиха в отчаян опит да се напълнят с въздух. Бен Рои се озърна към стражите, преценявайки шансовете да се справят с тях. Малки, реши той. Много малки.
— И сега какво? — попита той, когато Барън най-сетне успя да дойде на себе си.
— Сега ли? — Старецът разпери ръце и отново хвана гумените дръжки на стойката си. — Сега ще трябва да изчакаме мъглата да се вдигне и да приключим с разтоварването. След това капитан Кременко и екипажът му ще трябва да изкупят вината си за всичките неприятности, които ни причиниха с малката си курвенска операция, като ви откарат насред морето, нарежат ви на парченца и ви хвърлят на рибите. Същото се отнася и за телата на онези хулигани от „Немезида“, тъкмо ги прибират, ако не се лъжа. Не бих казал, че ще пролея сълза за тях, но ако това ще ви утеши донякъде, убиването на полицаи не е нещо, което да не тежи на съвестта ми. Но какво друго ми остава?
Сви безпомощно рамене, сякаш е принуден да прави всичко това.
— Трябваше да приемете подкупа, детектив. Основно правило в бизнеса: предлагат ли ви добра сделка, не се колебайте.
Отново се закашля неудържимо. Лицето му беше пурпурно, когато лепна маската на лицето си, мъчейки се да си поеме дъх. Халифа също преценяваше шансовете да нападнат пазачите. Подобно на израелеца, реши, че са малки или несъществуващи. Пред него, само на няколко метра разстояние, стоеше мъжът, когото смяташе за отговорен за смъртта на сина си. Главината на колелото, което бе прегазило целия му свят. А той не можеше да се добере до него. Чувстваше се кух отвътре. Кух и абсолютно безсилен.
— Както и да е, господа — продължи най-сетне Барън, след като свали маската и се облегна на стойката. — Достатъчно приказки. Аз съм прям човек и исках да застана пред вас, да ви погледна в очите и да отговоря на евентуалните ви въпроси. След като приключихме с това, не виждам особен смисъл да продължаваме срещата, така че, ако нямате нищо против…