Кимна към пазачите. Те пристъпиха напред с насочени автомати и безизразни като на роботи лица. Направиха знак на двамата детективи да влязат в контейнера.
— Никога не съм бил добър в театъра — каза Барън, когато те влязоха в зловонното помещение и се обърнаха. — Но все пак трябва да признаете, че има известна… как се казваше… последователност във всичко това. Проблемите ни започнаха в този контейнер и сега ще приключат в него. Ако не друго, това отговаря на чувството ми за ред.
Усмихна се и даде знак на пазачите. Те понечиха да затворят контейнера. Халифа подложи крак на вратата и я задържа.
— Ти уби сина ми — каза той, вперил поглед в Барън. — Ти уби сина ми, а аз ще убия теб.
Старецът издаде напред долната си челюст.
— Нима? Е… — Вдигна ръка и си погледна часовника. — Имате около четири часа да го направите. След което ще бъдете на дъното на океана, а раците ще разкъсват очите ви. Така че на ваше място не бих губил време.
Отново се разнесе хриплив кикот, Халифа беше блъснат назад и вратата се затръшна пред него. Чу се метално дрънчене, когато сложи катинара (за втори път през последните двайсет и четири часа се озоваваше в непрогледен мрак), след което стойката на Барън заскърца по палубата. След няколко секунди звукът спря. Последва мълчание.
— Здравей, тате — разнесе се глас. — Много време мина.
Халифа стисна юмрук и заудря по вратата.
— Лъжкиня! — изрева той. — Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня!
Веднага щом чу виковете на Тамар по уоки-токито (Бягай! Това е капан!), тя разбра, че той е тук. Не можеше да го обясни логично. Просто знаеше. Изведнъж усети присъствието му. В костите си, дълбоко в стомаха си. Във вътрешността на вътрешностите си. Същото чувство, което бе изпитвала като малка. Как седи мрачно в библиотеката в горния етаж на имението; как приближава като буря по слабо осветените коридори. След всички тези години отново беше наблизо. Скъпият татко. Дошъл да вземе малкото си момиченце. Винаги беше знаела, че ще го направи. Семейството винаги прибира своите. Лабиринтът винаги те отвежда в центъра си.
Справи се с израелското ченге, качи се на сандъците, спринтира по кея, без да обръща внимание на виковете на докерите. Насочваше глока към всеки, който се опитваше да я приближи. Сякаш беше попаднала в сън — всичко беше смътно и неясно от мъглата и от начина, по който двигателите внезапно замлъкнаха и над пристанището се възцари тишина. Обаждаше се по уоки-токито, отново и отново викаше имената им — Гиди! Тамар! Фаз! — но знаеше, че е безсмислено, и накрая запокити радиостанцията. Камерата също. Дори не знаеше защо си беше направила труда да я вземе. Не знаеше нищо, освен че другите са мъртви, че тя бяга, че татко е тук и че всичко най-сетне приключва след всичките години чакане. Не можеше повече да държи миналото настрана. Не можеше да погребе гази част от себе си.
Хубавичко ти ме скрий.
И сега миналото ставаше настояще.
На два пъти мъже се появяваха от нищото и я хващаха, на два пъти чу гласове, нареждащи им да я освободят.
— Това е тя. Пуснете я.
Ти си избраната, Рахил. Ти винаги си била избраната.
Отскубваше се от тях, и продължаваше да тича.
В края на кея мъглата бе гъста като мляко. Скочи от бетонната настилка върху скалите, на мястото, където Тамар бе казала на Гиди да сложи камерата им. Търсеше ги. Не можеше да промени случилото се, но искаше да го види със собствените си очи. Поне да се опита да се сбогува, преди да отиде при него. Особено с Тамар. С нея беше нарушила златното правило. Беше се сближила. Също както го наруши с Ривка. И с майка си. А всеки път, когато нарушаваше правилото, се случваха лоши неща.
— Вината не е моя — задавено рече тя. — Вината не е моя. Не е моя.
Макар че дълбоко в себе си, дори след всички тези години, една част от нея продължаваше да подозира, че вината може би наистина е нейна. Само да можеше да положи повече усилия да се овладее. Само да можеше наистина да е курва.
— Съжалявам. Ужасно съжалявам.
Продължи да търси още известно време. После някъде отпред и отдясно, далеч от реката, заръмжа двигател. Двигател на камион. Светлини на фарове пронизаха мъглата. Запрепъва се към тях, озова се на едър пясък, нещо като път. Нищо не изглеждаше реално. Мъглата се беше разкъсала. Пред нея, на не повече от пет метра, видя каросерията на пикап. Двама мъже седяха в нея, облечени като онези, които я хванаха на кея — джинси, пустинни кубинки, якета. А между тях, подобно на ловни трофеи, лежаха три тела. Двама мъже и една жена. С отворени очи. Много кръв. Чу писък и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че той излиза от собствената й уста. Пресегна се, но пикапът вече потегляше. Единият от мъжете посочи към кораба и каза нещо като: „Той е там“. След това мъглата се сгъсти отново и пикапът изчезна.