Беше сама. Както винаги. Сама в мъглата. В сумрака на собствения си срам.
Върна се на автопилот. Обратно през скалите, на кея, при кораба, все още с пистолет в ръка. Всичко ставаше на забавен кадър, сякаш беше във филм, пуснат на неподходяща скорост. Стигна подвижния мост на носа и се качи на палубата. Мина по пътеката през средата на кораба. Товарните трюмове зееха от двете й страни като черни езера.
По-силно. Присъствието му ставаше все по-силно с всяка следваща крачка. Тъмна гравитация, която неумолимо я привличаше.
И изведнъж той беше пред нея. Тътреше се със стойката си покрай голям товарен контейнер. Подута, тромава сянка в мъглата. Точно какъвто го помнеше.
Той явно също я усети, защото спря и се обърна. Погледите им се срещнаха. Посивялото мечешко лице се разтегли в усмивка. И тогава филмът тръгна на нормална скорост и вече не беше като в сън. Изведнъж всичко стана съвсем истинско. Сърцето й подскочи, стомахът й се сви. И отново онази болка между краката.
— Здравей, тате. Много време мина.
За Бен Рои и Халифа това прозвуча като поздрав на любяща дъщеря. Като завръщането на блудната дъщеря.
Онова, което не можеха да видят — затворени в мрака на контейнера, отделени от стена от стомана — беше изражението й.
Изражение на чисто, неподправено отвращение. Отвращение, граничещо с безумие, сякаш се беше натъкнала на нещо толкова противно, толкова гадно, че й идеше да рухне на колене и да повърне.
За момент остана на място, от контейнера отекваха удари на юмруци и викове „Лъжкиня“. След това, с пръст на спусъка на пистолета, тя пристъпи две крачки напред, в кръга от светлина. Барън се затътри към нея, като махна на охраната да се отдалечи. Останаха само двамата. Лице в лице. Баща и дъщеря. След цялото това време.
— Здравей, скъпа моя Рахил. — Зачервените му очи бяха влажни и проблясваха, устните му се изкривиха в любяща усмивка. — Наистина мина много време. Липсваше ми. Липсваше ми повече, отколкото мога да изразя.
Протегна трепереща ръка към нея. Тя не помръдна. Толкова много години, а ужасът беше силен както всеки друг път.
— Изглеждаш прекрасно — изхриптя той, като я оглеждаше с възхищение от глава до пети. — Колко си пораснала. Вече си прекрасна жена. Виждам майка ти в теб. Много от майка ти. Толкова се гордея с теб.
Понечи да приближи още, но тя вдигна пистолета.
— Недей.
Той спря, гърдите му се надигаха тежко, докато се мъчеше да напълни с въздух проядените си дробове. За миг чертите му станаха по-твърди, но веднага се отпуснаха.
— Съжалявам за приятелите ти — рече той и усмивката му се смени със съчувствие. — Наистина съжалявам. Зная, че си разстроена. Но трябваше да бъде направено. Време е, разбери. Време е да се прибереш у дома. Твоят татко се нуждае от теб. Семейството ти се нуждае от теб.
Тя се взираше в него, лицето й бе бледо като мъглата. Надушваше афтършейва му — плътен, мазен, със смътен метален привкус. Миризма, която будеше толкова много други неща. Звуци — стъпки по килима, скърцане на врата. Усещания — тежест, натиск, проникване. Нещата от кошмарите. Нещата, от които беше бягала цял живот.
— Не беше лесно — говореше той. — Не беше лесно без теб. Къщата е толкова празна. Особено след като скъпата ти майка почина…
— Тя не „почина“. — Гласът й бе странно безизразен. — А се самоуби. Знаеш го.
Пред нея Барън се облегна на стойката си, клатейки скръбно глава.
— Наистина го зная, Рахил. Не бива да мислим за това. Единствено настоящето има значение. И бъдещето. Бъдещето на нашето семейство. Именно затова е време да сложим край на всичко това… — Той обгърна с жест кораба и пристанището. — Време е да се прибереш у дома. Дадох ти свобода. Позволих ти да живееш пълноценно, както поискаш. А сега е време да се върнеш там, където ти е мястото. Да поемеш отговорностите си.
Изгледа я, после наведе глава при поредния пристъп на кашлица. Напипа кислородната маска и я притисна към устата си. Мина известно време, преди дишането му да се възстанови.