Гърдите му се надигнаха, клепачите му като че ли затрептяха.
— Господи, толкова си красива. Толкова красива, скъпа моя. Нямаш представа колко ми се искаше да…
Тя се преви и повърна върху стоманената палуба. Барън се затътри още крачка напред, но Рахил вдигна пистолета и го размаха към него.
— Назад! — зави тя. — Стой назад, гаден, шибан…
И отново повърна.
— Нека ти помогна, Рахил. Моля те.
— Назад!
Той поклати глава в гротескна пародия на обиден родител.
— Знам, че ти е тежко, скъпа. Но нещата просто са такива. Както казах, притежаваме всичко. Контролираме всичко. Няма смисъл да се съпротивляваш. Да се бориш. Това е съдбата ти. Няма начин да се измъкнеш от нея. Прибираш се у дома, Рахил. Моля те, не си създавай сама неприятности. Приеми се такава, каквато си.
Тя повърна за трети път и се изправи, бършейки устата си с ръкав. Няколко секунди стояха един срещу друг — благо усмихнатият Барън и пречупената му, съсипана дъщеря. Накрая тя кимна, вдигна пистолета и стреля.
Проехтя гръм и катинарът на контейнера се пръсна.
— Какво…
Барън започна да обръща стойката си, за да види какво става. Рахил го заобиколи, отиде при контейнера, махна разбития катинар и отвори вратата. Халифа и Бен Рои стояха един до друг. Изглеждаха объркани.
— Изчезвайте от тук — изсъска тя. — Натам. Няма охрана.
Посочи към носа на кораба. Детективите отново се поколебаха и тя повтори заповедта.
— Ела с нас — извика Бен Рои.
— Тръгвай, шибан идиот!
Сграбчи го за ризата и го засили през палубата. Халифа го последва. Докато минаваше покрай Барън, инстинктивно спря и впери поглед в стареца. Умът му работеше трескаво, опитваше се да реши дали да го убие сега, когато има тази възможност. Рахил прочете мислите му.
— Това е моя работа — каза тя. — Тръгвай. Веднага.
Погледите им се срещнаха за миг. После той кимна, измърмори „Благодаря“ и тръгна след израелеца. Тя ги гледа, докато изчезнаха в мъглата, после се обърна към баща си.
— Рахил, наистина не трябваше…
— Млъквай.
Приближи към него с насочен пистолет. Чу се тропот, някой приближаваше. Но това не означаваше нищо за нея. Намираше се в стая с чудовището и всичко друго бе отвън. Както навремето, когато бе малко момиче. Отиде плътно до него и опря дулото на глока в чудовищното му чело. Той просто стоеше, облегнат на стойката си, леко наклонил глава. Изражението му беше по-скоро развеселено, отколкото уплашено.
— Ох, Рахил, Рахил. Наистина ли го искаш?
Този мек, успокояващ глас. Гласът, с който й говореше, докато я насилваше. Саундтракът на изнасилването.
— Това ли искаш, Рахил? Добре, давай тогава. Щом така ще се почувстваш по-добре, скъпа. Помогни да платя за греховете, които смяташ, че съм извършил. За мен няма значение. Ни най-малко. Както ти казах, не ми остава много. Само семейството има значение. И знам, че с теб то е в добри ръце. В най-добрите ръце. Най-добрите от най-добрите. Така че давай, Рахил. Облекчи болката в сърцето си. Изгони демоните си. Колкото до мен, ще умра щастлив, че съм осигурил чудесно бъдеще за славното име Барън. Господи, как се гордея с теб.
Усмихна й се.
Тя събра кураж. Прие, че няма друг изход. Трябваше да го направи, ако искаше да бъде свободна от мрежата, която бе изплел около нея. И най-неочаквано му се усмихна в отговор.
Сянка на съмнение пробяга през очите му.
— Рахил. Какво…
— Сбогом, скъпи татко.
Той я погледна объркан. После очите му внезапно се разшириха от ужас, когато тя свали пистолета от челото му, сгъна ръка и напъха цевта в устата си.
— Господи, Рахил, да не си посмяла…
Последва оглушителен трясък и посивялото лице на стареца се покри с пръски от кръв и кост.
Рахил политна назад и се строполи на палубата.
Халифа и Бен Рои се намираха в средата на кораба, обгърнати в мъгла, когато зад тях проехтя изстрел. Чу се вой „Рахил!“, последван от болезнен, гърлен рев като на смъртно ранено животно.
Те спряха и се спогледаха. По палубата се понесе нов рев, последван от бесен крясък, сякаш усилен от високоговорител: