Вдигна ръце, без да довърши с „никой не може“. В другия край на ресторанта един турист вдигна менюто, за да покаже, че са готови да поръчват.
— Извинявай, Ариех, но трябва да се хващам на работа.
— Няма проблем. И аз трябва да се връщам в участъка.
Бен Рои стана и извади портфейла си, но Георги му направи знак да го прибере.
— Заведението черпи.
— Нали ще ми кажеш, ако научиш нещо?
— Разбира се. Много поздрави на Сара. Кажи й, че се надяваме всичко да е наред с…
Потупа корема си и отиде да вземе поръчката. Бен Рои се изкачи на улицата, изпълнен със смътно разочарование, че не е успял да се добере до по-съществена информация, и с доста по-осезаемото чувство за вина, че другите като че ли мислят повече за Сара и бебето от него самия. Детето му още не беше родено, а той вече се чувстваше най-лошият баща на света.
Точно преди входа на „Свети Яков“ Арменската патриаршеска улица минава през тунел. На стената над него има засводен прозорец с решетки и мръсни стъкла, почти скрит от изсъхнали лози. Именно оттам Негово Високопреосвещенство архиепископ Армен Петросян гледаше как Бен Рои влиза в таверната. Двайсет минути по-късно го видя да излиза и продължава по улицата към полицейския участък.
Поглаждайки брада, архиепископът не откъсваше поглед от високата яка фигура, която се скри зад ъгъла в горния край на площад „Омар Ибн ал Хатаб“. Едва тогава се обърна и тръгна към главната порта на комплекса. Кимна на мъжете с каскетите в портиерната и направи знак на един от тях да излезе. Навлязоха на няколко метра в прохода и спряха до зелената дъска за обяви, където не можеха да бъдат чути от остъкленото помещение и от петимата полицаи отвън. Архиепископът се огледа, наведе се и зашепна в ухото на мъжа. Онзи кимна, оправи коженото си яке и тръгна към улицата.
— Бог да ни е на помощ — промълви архиепископът, вдигна ръка и целуна пръстена си с аметист. — И Бог да ми прости.
6.
Египет, Източната пустиня
Село Бир Хашфа се намираше на седем километра западно от фермата, към Долината на Нил, беше разположено около кръстовището на два черни пътя — единият вървеше в посока изток — запад, от планините до реката, а вторият бе по-широк и минаваше успоредно на Нил, като свързваше шосета 29 и 212. Когато приближиха, Халифа погледна мобилния си и каза на Сария да отбие.
— Тук има обхват. Трябва да се обадя на Зейнаб. Няма да се бавя.
Слезе от колата, измина десетина метра по чакъла и спря до някакъв ръждясал варел за бензин. Набра номера и докато чакаше жена му да вдигне, взе две кутии от кока-кола, които се търкаляха на земята, и ги постави върху варела. Сария се усмихна от мястото си зад волана. Действието беше типично за шефа му. Именно затова беше такъв добър детектив. Най-добрият. И си оставаше най-добрият, дори след всичко случило се.
Сария се пресегна към пакетчето ментови бонбони в жабката, метна едно в уста и се облегна, наблюдавайки как Халифа разговаря. Беше отслабнал през последните месеци. Халифа, не Сария, който всъщност бе качил няколко килца, след като тъща му дойде да живее с тях и пое задълженията в кухнята. По принцип слабият Халифа сега изглеждаше направо мършав, скулите му изпъкваха повече от обичайното, а бузите бяха хлътнали. Сария с потрес забеляза, че очите му също са изгубили донякъде яркостта си; торбичките под тях бяха станали по-големи и по-тъмни. Макар че никога нямаше да го каже, тревожеше се за него. Замисли се за света на шефа си.
Пред него Халифа крачеше напред-назад и махаше с ръка, сякаш казваше: „Успокой се, всичко е наред.“ Сария схруска бонбона и метна втори в устата си, после трети. Беше на четвъртия, когато Халифа най-сетне приключи разговора и се върна в колата.
— Всичко наред ли е? — попита Сария.
Халифа на отговори, просто се качи на мястото си и запали цигара от пакета, който беше намерил в жабката. Сария благоразумно си замълча, запали двигателя и продължи към селото, което се намираше на половин километър по-нататък, зад пръснатите маслинени горички и царевични ниви.
Бир Хашфа се състоеше от около четирийсет къщи, повечето кирпичени, макар да имаше и няколко по-големи от бетон и тухли — символ на богатство и положение, каквото и да означаваше това тук.
Сария влезе в центъра на селото и спря до варосаната джамия. Петъчната молитва тъкмо бе приключила и мъжете излизаха навън, обуваха се и присвиваха очи на яркото слънце. Халифа извика „Сабах елхир“ и попита къде могат да намерят главния в селото. Последва мърморене и няколко намусени погледа (в тези затънтени места към непознатите винаги се отнасяха с известно подозрение, ако не и с открита враждебност), след което с неохота ги упътиха към една от по-големите постройки в другия край на селото.