„Значи така се е чувствал Али — помисли си той. — Сега изпитвам онова, през което е минал синът ми. Отивам при момчето си. Отново ще бъдем заедно.“
Мисълта му донесе странно удовлетворение и тъкмо му се отдаваше и потъваше в убежището на ума си, както потъваше в морските дълбини, когато нещо го сграбчи за яката. Сякаш го изтръгваха от сладък сън и главата му изведнъж се озова над повърхността. Той се закашля, плюеше и се давеше, мъчеше се да си поеме въздух.
— Не се бори с мен, Халифа! — Гласът на Бен Рои звучеше странно, сякаш идваше отдалеч. — Отпусни се. Просто се отпусни. Добре си. Държа те.
Израелецът някак беше пъхнал ръка под него и го поддържаше, държеше главата му над водата, докато той се давеше и пъшкаше, бълваше вода от устата и ноздрите си.
— Отпусни се назад. Остави ме да поема тежестта ти. Довери ми се. Държа те. В безопасност си.
Гласът сега звучеше по-отблизо. Халифа успя да си поеме малко дъх.
— Дръж ме, Бен Рои. Моля те, дръж ме!
Вкопчи се в израелеца, без да му пука колко жалко звучи, колко отчаяно иска да не потъне отново.
— Отпусни се, мамка му! Моля те, трябва да се отпуснеш, иначе нищо не мога да направя. Просто се отпусни назад. Държа те. В безопасност си.
Бен Рои го обърна и го хвана през врата. Носеха се по гръб. Имаше нещо успокояващо в размерите и силата на израелеца и Халифа започна да се отпуска.
— Точно така. Спокойно. Дишай — каза му Бен Рои.
Все още чуваха боботенето на корабните двигатели и спорадични изстрели. Но тези звуци непрекъснато се отдалечаваха. Водата беше хладна, но не и прекалено студена, вълните бяха високи, но не и бурни. Странно, но мъглата помагаше. Ако можеше да види колко далеч са светлините на брега, Халифа със сигурност щеше да изпадне в паника. Видимостта обаче бе само няколко метра във всички посоки и той можеше да се успокои с илюзията, че спасителната суша е наблизо.
— Мисля, че може и да успеем — рече той.
— Разбира се, че можем. Ти и аз. Първокласният тим.
— Надявам се, че корабът няма да се върне и да ни прегази.
— Хайде да решаваме проблемите един по един, а?
Продължиха да плуват още няколко минути, после Бен Рои спря, като се мъчеше да задържи Халифа над повърхността.
— Добре ли си? — попита египтянинът.
— Само леко се задъхах. Ако пориташ малко с крака, може да ми помогнеш донякъде.
Халифа се опита, но в крайна сметка се замята във водата и двамата потънаха.
— Няма страшно — изкашля се Бен Рои, след като го издърпа на повърхността. — Май ще е по-добре да го оставиш на мен.
Отново заплува, теглейки Халифа. Краката му ритаха, макар че на Халифа му се стори, че единият му крак работи по-силно от другия. Минаха още няколко минути и израелецът отново спря. Вече наистина беше задъхан.
— Бен Рои?
— Май ме простреляха, докато скачахме. Нищо страшно. Само малко ме боли. Ако не бързаме…
Остана за момент така, като сумтеше и се мъчеше да задържи себе си и Халифа над водата, после отново заплува. Този път издържа само минута, преди силите му да го напуснат.
— Съжалявам, Халифа, просто трябва да…
Главата му се потопи и отново се подаде над водата. Халифа се опита да му помогне, зарита с крака, но само влоши положението. Двамата се закашляха и започнаха да плюят вода, после някак отново изплуваха по гръб, погребаха трийсетина секунди и Бен Рои отново поиска да спрат. Напрягаше се. Напрягаше се с все сили.