— Пусни ме — каза Халифа. — Спасявай се. Просто ме остави.
— Стига глупости!
— Няма смисъл, Бен Рои. Много сме навътре. Спаси поне себе си.
— Нищо ми няма, само да…
Халифа понечи да го отблъсне, да го принуди да го пусне, но Бен Рои не отстъпваше. Последва кратка борба, двамата се издигаха и спускаха по вълните, мятаха ръце и крака. Внезапно Бен Рои замръзна.
— Това пък какво е, мамка му!
Нещо се беше появило от мъглата. Нещо голямо и тъмно. Много голямо. Плъзгаше се към тях по повърхността. За един изпълнен с ужас миг Халифа си помисли, че е акула или кит, и сви крака да го изрита. Точно тогава нещото се издигна на поредната вълна и се озова точно до тях.
— Уард-и-нпл! — извика той. Ужасът се смени с дива радост. — Хамдулилла! Уард-и-нш!
Бен Рои нямаше представа какво означава това. Не му и пукаше. Интересуваше го единствено фактът, че като по чудо от нищото точно до тях се бе появил огромен килим от растителност. Гъста плетеница корени, клони и листа, които се оказаха чудесен плавателен съд, почти като сал. Като пляскаше и пъшкаше, без да обръща внимание на пронизващата болка в ранения си крак, той някак успя да избута Халифа горе. Египтянинът изпълзя върху сала. Бен Рои мина от другата страна и също се качи, като драпаше и теглеше, докато не се озова над водата от кръста нагоре.
— Тода ла ’ел.
— Хамдулилла.
Известно време просто седяха и се мъчеха да си поемат дъх. Растителността се полюшваше леко под тях като огромна люлка; боботенето на кораба едва се чуваше в далечината, а стрелбата като че ли беше спряла. Бен Рои се обърна и опипа бедрото си. В джинсите му имаше дупка и чувстваше как кръвта изтича на тласъци. Не прекалено силно, слава богу. Не успя да открие изходна рана.
— Добре ли си? — попита го Халифа.
— Много по-добре, след като урокът по плуване приключи.
— Наистина ли си ранен?
Бен Рои потвърди, но добави, че не било чак толкова сериозно.
— Мисля, че куршумът още е вътре, но не губя много кръв и не ме боли толкова много, колкото преди. Ако успея да направя турникет…
Зарови лице в листата, свали пипнешком колана си и го стегна над раната. Само преди минути си мислеше, че с тях е свършено. Сега бяха над водата и се чувстваше много по-уверен. Не трябваше да са далеч от брега и след като мъглата се вдигнеше, можеха да стигнат с гребане до сушата или да чакат да ги приберат. Тревожеше се само, че корабът може да се върне и да ги прегази, но морето беше голямо и той се надяваше, че ще се оправят. Както беше казал на Халифа, трябваше да подхождат към проблемите един по един. В момента бяха в безопасност. Чувстваше се странно спокоен. Изтощен, но спокоен. Почти замаян. Стегна здраво колана.
— Тази история с „Немезида в действие“ наистина може да ти отвори очите, а? — изсумтя той, докато закопчаваше турникета. — И да исках, нямаше да сбъркам толкова. Едва ли може да се нарече добра препоръка за преподавател по следователска работа!
Халифа не знаеше за какво става дума, но и не попита. Вместо това се наведе напред и стисна ръката на израелеца.
— Благодаря, че ми спаси живота. Отново.
Бен Рои махна с ръка.
— Ще ми пратиш запис.
Останаха така, хванати за ръце, мъглата се стелеше върху тях като одеяло. Единствените звуци вече бяха пляскането и бълбукането на водата.
— Казах разни неща, Бен Рои. По телефона. Лоши неща. Моля те…
— И двамата казахме лоши неща. Всичко е забравено.
Кратка пауза, после:
— Гадняр.
— Копеле.
Разсмяха се. Дълбоко, от сърце. Смях на стари приятели, срещнали се отново. Кракът на Бен Рои отново беше започнал да пулсира, но това като че ли нямаше значение. Чувстваше се щастлив. Ама че шантава работа.
— Ще направя всичко по силите си да ти помогна — рече той. — С „Барън“ и „Джосер“. Ще ги спипаме. Заедно. Обещавам ти. Заради Али.
Египтянинът стисна още по-силно ръката му.
— Благодаря, Ариех. Ти си добър приятел.
— Ти също, Юсуф. Най-добрият.
През четирите години, откакто се познаваха, за първи път се обръщаха един към друг на малко име. И сякаш дори не го забелязаха.
Последва дълго мълчание. Подухна вятър и раздвижи мъглата. На Бен Рои внезапно му хрумна нещо.