Разбира се, отвърна Халифа. Това ще е чест за него. И в двата случая.
И ето че бързо бяха резервирани самолетни билети и хотели. Въпреки протестите на Халифа, не му бе позволено да плати за каквото и да било.
И ето че той и семейството му сега стояха на хълма, гледащ към Стария град на Йерусалим, докато спускаха в земята прост дървен ковчег, а един равин бавно припяваше с плътния си глас молитвата за еврейското погребение кадиш.
Докато слушаше с наведена глава, хванал Зейнаб с едната си ръка и прегърнал Бата и Юсуф с другата, Халифа изведнъж се усети, че мисли за случилото се през последните три месеца. За всичко, което се бе променило.
Цялата история около „Барън“ и изхвърлените токсични отпадъци се раздуха от пресата. Започна в Израел и бързо се появи на предните страници на вестниците по целия свят. За разлика от други подобни случаи, нямаше опити за отричане или за запушване на усти. Тъкмо обратното, новият шеф на компанията, Уилям Барън, гръмко порица и се извини за начина, по който покойният му баща беше управлявал семейния бизнес. Нещата ще се променят с новото ръководство, обеща той. Започна с учредяването на фонд за почистване на кашата, завещана от баща му. Варелите щяха да бъдат извадени, подземните канали щяха да бъдат почистени, щеше да се изплати компенсация на всички пострадали от замърсяването. Значителна компенсация. Халифа нямаше представа дали разкаянието бе искрено, или беше просто циничен ход за поправяне на очуканата репутация на компанията. Знаеше обаче, че известно време семейство Атия нямаше да има парични затруднения.
Заради участието си в скандала „Джосер Фрейт“ отнесоха рекордна глоба и целият борд, в това число и братът на министъра на вътрешните работи, беше разследван за престъпления. Халифа никога нямаше да узнае със сигурност дали баржата, убила сина му, е пренасяла токсични отпадъци, но изпитваше известна утеха от факта, че компания с размери и връзки като „Джосер“ може да бъде изправена пред закона. Може би наистина имаше надежда нещата в Египет да се променят.
Със Зейнаб скърбяха много за момчето си. Винаги щяха да скърбят. Но в същото време — и беше трудно да го обяснят на хора, които не са преживели подобни неща — животът им някак се отвори през тези няколко месеца. Мъката си оставаше силна както винаги, но около нея сякаш имаше някакъв непрекъснато разширяващ се кръг. Място за други неща, които да пуснат корени и да разцъфтят там. Болката вече не беше доминираща. Дори говореха дали да не си направят още едно дете, макар че засега не се получаваше. Щеше да дойде време и за това.
Една от основните му грижи след нощта на кораба бе да върне съсипания дневник на Самюел Пинскър и при първа възможност замина на юг да посети Иман ел Бадри. Направи го с натежало сърце, тъй като бе нарушил обещанието си към нея. Когато пристигна, му беше съобщено, че старицата е умряла тихо в съня си преди седмица. В нощта, когато я бе посетил. Сякаш беше чакала да изпълни последния си дълг и да му предаде бележника, преди да си отиде в мир. Халифа посети гроба й, прочете салат ал Джаназа и издебна момент, когато никой не го гледаше, за да изкопае малка дупка в пръстта и да положи в нея бележника. Седмица по-късно откри гроба на Самюел Пинскър в Кайро и изсипа върху него шепа пръст от гроба на Иман ел Бадри. Жестът бе малък, но се надяваше, че той ще означава нещо за двамата. Беше си чувствителна душа, както Зейнаб непрекъснато му напомняше.
Газовата концесия на „Барън“ в Сахара тихомълком беше оттеглена; сайтът на „Немезида в действие“ по необясними причини изчезна. По форумите имаше много спекулации, че в това имат пръст ЦРУ, Мосад или някакъв международен капиталистически заговор. Никоя от версиите не беше доказана. Нито пък имаше някакво значение в дългосрочен план. Движението бе пътеводна светлина, успя да запали въображението на онези, които вярваха в един по-справедлив свят. Други групи щяха да поемат делото му. За престъпленията щеше да се търси сметка.
Абсолютно нищо не бе оповестено за трагичната история на Рахил Барън. Или поне Халифа не чу нищо за нея. Надяваше се и се молеше тя да почива в мир.
В два последователни дни Халифа получи два имейла. Един от приятеля му от детство Мохамед Абдула, който сега бе голяма клечка в дотком индустрията, и един от Катрин Тейлър, американската милионерка и автор на криминалета, с която се беше запознал преди няколко години, когато бе дошла в Луксор да прави проучвания за новата си книга. Съвсем беше забравил имейлите, които им беше пратил, така че остана приятно изненадан, когато и двамата заявиха, че с удоволствие ще помогнат на детския дом на Демиана Баракат. Мохамед Абдула дори отиде по-далеч и предложи да поеме разноските за екскурзия на децата до Кайро с посещение на „Дрийм парк“, кукления театър и фараонското село на д-р Рагаб. Халифа винаги беше смятал селото за малко безвкусно, но в случая предпочете да запази мнението си за себе си.