Чък се намръщи.
— Голяма работа. Нали чувам какъв може да е светът отвън.
— И така да е, може да намерим хора, които да се грижат за нас. Ще видиш.
— Не искам да мисля за това сега — каза Чък и се надигна. — Измъкни ме от лабиринта и аз ще съм един щастлив пич.
— Съгласен — ухили се Томас.
Някаква суматоха по другите маси привлече вниманието му. Нют и Алби събираха езерните и съобщаваха на всички, че е време да тръгват. Алби изглеждаше съвсем нормален, но Томас не спираше да се притеснява за състоянието му. Кой знае какво можеше да направи в следващия миг.
Страхът и паниката, които го спохождаха през последните дни, сега го заляха като студена вълна. Това е. Тръгват. Той сграбчи раницата си и стана. Чък го последва и скоро всички се насочиха към Западната врата, за да се отправят към Скалата.
Томас видя Миньо и Тереза да разговарят близо до лявата страна на вратата. Обсъждаха плановете за въвеждане на кода веднага щом минат през дупката.
— Готови ли сте? — обърна се към тях Миньо. — Томас, моли се идеята ти да сработи. В противен случай ще ти видя сметката, преди някой от скръбниците да те докопа.
— Благодаря — отвърна Томас. Но не можеше да се освободи от неприятното усещане в корема. Ами ако греши? Ако спомените му не са истински? Ако са му ги втълпили по някакъв начин? Тази мисъл го ужаси и той се опита да я прогони. За връщане назад не можеше да става и дума.
Погледна Тереза, която пристъпяше от крак на крак и кършеше ръце.
— Добре ли си? — попита я.
— Добре съм — отвърна тя с изплашена усмивка. — Просто искам по-бързо да се свърши.
— Амин, сестро — кимна Миньо. По нищо не личеше да се страхува. Томас му завидя.
След като най-сетне събра всички, Нют им нареди да замълчат и заговори:
— Ние сме четиресет и един. — Беше се подпрял на дълго копие, усукано отпред с бодлива тел. Имаше доста зловещ вид. — Всеки да си вземе оръжие. Друго нямам какво да ви кажа — планът ви е известен. Ще си пробием път, ако трябва с бой, до Дупката на скръбниците, после Томи ще въведе своя малък магичен код и след това ще си разчистим сметките със Създателите. Звучи съвсем просто.
Томас почти не го слушаше. Забеляза, че Алби се е отделил от основната група. Държеше лък в ръка, на рамо бе метнал кочан със стрели. Бодна го безпокойство. На Алби не можеше да се разчита особено, той би могъл да обърка всичко. Реши да го държи под око.
— Някой има ли да добави нещо? — попита Миньо и отвлече вниманието на Томас от Алби.
— Защо не ти? — попита Нют.
Миньо кимна и се обърна към смълчаната група.
— Бъдете внимателни — заръча той. — И не умирайте.
Томас щеше да се разсмее, ако не беше твърде изплашен.
— Страхотно — рече Нют. — Много вдъхновяващо, няма що. — Посочи с палец през рамото си към лабиринта. — Всички сте запознати с плана. След като две години се отнасяха с нас като с лабораторни мишки, тази нощ ще се опитаме да им го върнем. Тази нощ ще се изправим срещу Създателите, независимо през какво трябва да минем. Тази нощ е ред на скръбниците да се страхуват.
Някой изръкопляска, после още един. Скоро и други се присъединиха с окуражаващи възгласи, които разтърсиха въздуха като гръмотевици. Томас се изпълни с увереност. Нют беше прав. Това бе нощта, в която те щяха да отвърнат със сила. Да се изправят срещу противника, веднъж и завинаги.
Беше готов. Той нададе вик заедно с другите. Знаеше, че вероятно трябва да пазят тишина, да не привличат вниманието върху себе си, но не го интересуваше. Жребият бе хвърлен.
Нют вдигна копието си във въздуха и се провикна:
— Чухте ли това, Създатели? Ние идваме!
След тези думи той се обърна и хукна към лабиринта, и този път почти не накуцваше. Езерните около Томас все още огласяха пространството с възторжените си възгласи, дори Алби. Томас ги последва заедно с Тереза и Чък, докато наместваше тежкото копие в ръка. Изведнъж отново си припомни отговорността, която носеше за своите двама приятели, и мисълта за това почти го смаза. Но той продължи напред, твърдо решен да победи.
„Можеш да се справиш — рече си. — Стига само да стигнеш до Дупката.”
55
Томас се стараеше да поддържа равномерно темпо, докато бягаше с другите езерни по каменните пътища към Скалата. Беше привикнал с лабиринта, но този път бе съвсем различно. Топуркането на десетки крака отекваше в стените, а червените светлинки на остриетата бръмбари святкаха заплашително сред бръшляна — Създателите несъмнено ги гледаха и слушаха. По един или друг начин, предстоеше сражение.