„Страх ли те е?” — попита го Тереза, докато тичаха.
„Не, нямам търпение да видя срещу кого се изправяме.”
„Шегуваме се, а?”
Тичаше точно до него, втренчила поглед напред.
„Ще се справим. Само стой близо до мен и Миньо.”
„Ах, моят рицар със сияйна броня. Какво, не вярваш ли, че мога да се защитя сама, ако се наложи?”
Всъщност бе убеден в обратното. Тереза изглеждаше не по-слаба от всички останали.
„Не, просто се опитвам да бъда мил.”
Групата постепенно се разтегли из коридора, ала момчетата се стараеха да тичат с еднаква бързина. Томас се зачуди колко още ще издържат онези от тях, които не бяха бегачи. Сякаш в отговор на това Нют изостана и тупна Миньо по рамото.
— Ти ще водиш сега — чу го Томас.
Миньо кимна, изтича отпред и поведе групата из завоите. Всяка крачка бе все по-мъчителна за Томас. Куражът, който бе събрал, бързо се топеше. Питаше се кога ли ще се появят скръбниците. Кога ще започне битката?
Не след дълго езерните, които не бяха привикнали с физическо усилие, започнаха да се задъхват. Но никой не се отказваше. Продължаваха напред. Все още нямаше и следа от скръбниците. Постепенно Томас започна все повече да се надява, че ще успеят да се промъкнат до целта, без да бъдат нападнати. Може би.
Най-сетне, след като се изтърколи най-мъчителният час в живота на Томас, групата стигна дългия коридор, водещ до завой към Скалата — вдясно друг къс коридор се разклоняваше като буквата Т.
Томас, целият облян в пот от усилието, бе зад Миньо, а Тереза тичаше до него. Водачът забави преди ъгъла, после спря и вдигна ръка, а останалите повториха жеста му. Когато Миньо се извърна, на лицето му се четеше ужас.
— Чухте ли това? — прошепна той.
Томас поклати глава, опитвайки се да не позволи на ужаса да завладее и него.
Миньо се промъкна напред и надзърна зад ъгъла. После дръпна рязко глава и едва сподави изтръгналия се от устата му стон.
— О, не — изохка. — О, не.
Тогава Томас го чу. Сякаш се бяха спотайвали, крили и сега се пробуждаха. Дори не се налагаше да погледне — знаеше какво ще каже Миньо още преди да го стори.
— Там има поне десетина. Може би петнайсет. — Миньо потърка уморено очи. — Нас чакат!
Вълна от вкочаняващ страх заля Томас. Той погледна Тереза, понечи да каже нещо, но се отказа, като видя изражението на бледото й лице. Никога досега не бе виждал такъв неприкрит ужас.
Нют и Алби заобиколиха спрелите момчета и излязоха напред. Изглежда, новината вече се бе разпространила назад, защото още щом спря до тях, Нют каза:
— Е, знаехме, че ще трябва да се бием. — Но гласът му потрепери и го издаде.
Томас се чувстваше по същия начин. Знаеше, че няма друг изход, но сега, когато бяха стигнали дотук, съмненията се надигаха с пълна сила. Зачуди се защо скръбниците чакат — остриетата бръмбари навярно вече ги бяха осведомили за приближаващата се група. Дали Създателите не се наслаждаваха на момента?
Нямаше представа.
— Може би вече са отвлекли някое дете от Езерото — предположи той. — И тогава ще се промъкнем покрай тях, а те просто ще си седят…
Прекъсна го силен шум. Той се обърна и видя, че по коридора към тях се приближават още скръбници, с лъщящи шипове и протягащи се напред метални ръце. Идваха откъм Езерото. Сетне нова група се появи и в другия край на коридора.
Врагът ги бе заобиколил от всички страни.
Езерните се скупчиха в плътна група, за да не са на откритите алеи между стените. Скръбниците пред Скалата стояха неподвижно, с извадени и готови оръжия. Другите две групи се приближиха и спряха на няколко десетки крачки от тях. После също зачакаха.
Томас се постара да овладее страха си. Бяха обкръжени. Нямаха никакъв избор — нямаше къде да отидат. Усети остра, пулсираща болка в главата си. Беше притиснат между Тереза и Нют, усети, че Нют трепери. Никой не каза нито дума. Единствените звуци бяха зловещите стенания на машините. Отвратителните им тела се раздуваха и свиваха в механичния ритъм на дишането.
„Какво правят? — попита той Тереза. — Какво чакат всъщност?”
Тя не отговори и това само усили безпокойството му. Пресегна се и я стисна за ръката. Езерните наоколо стояха смълчани, стиснали жалките си оръжия.
Томас погледна Нют.
— Някакви идеи?
— Не — отвърна с изтънял глас момчето. — Не разбирам само защо се бавят.
— Не биваше да идваме — заговори Алби със странен глас, сякаш ехо, отекващо из лабиринта.
Томас не беше в настроение за хленчене — трябваше да направят нещо.