— И без това нямаше да сме в по-изгодна позиция в Чифлика. Гадно е да се говори така, но по-добре един от нас да умре, отколкото всичките. — Можеше само да се надява, че правилото за една жертва на нощ е все още валидно. Но докато разглеждаше скръбниците отблизо, се питаше — нима наистина вярваха, че ще могат да се преборят с тях?
— Може би трябваше да… — поде Алби и млъкна. После закрачи към Скалата — бавно, сякаш бе хипнотизиран. Томас го гледаше с ужас.
— Алби! — извика Нют. — Върни се!
Но той се затича — насочи се право към скръбниците, застанали между тях и Скалата.
— Алби! — изкрещя Нют.
Алби вече бе доближил чудовищата и се нахвърли върху първото. Нют го последва, но няколко скръбници се раздвижиха и го нападнаха едновременно, святкайки с металните си крайници. Томас се пресегна и го хвана за ръката, после го дръпна назад.
— Пусни ме! — извика Нют и опита да се отскубне.
— Луд ли си? — кресна Томас. — Нищо не може да се направи.
Още двама скръбници напуснаха групата и се спуснаха към Алби, като се катереха един върху друг. Замахваха със страховитите си инструменти и нанасяха свирепи удари, сякаш искаха да откъснат по някоя част от жертвата за себе си. Най-странното бе, че от устата на Алби не се откъсваше никакъв звук. Томас успя да зърне тялото му под лъщящите туловища. Нют най-сетне се отказа и отстъпи.
Алби бе превъртял напълно. Бе толкова изплашен от видяното за предишния си живот, че бе избрал вместо него сигурна смърт.
— Не мога да повярвам — промърмори Нют. — Не мога да повярвам, че го направи.
Томас само клатеше глава. Стомахът му се бе свил болезнено. Мисълта, че същото би могло да сполети Чък и Тереза…
Миньо се приближи до тях и стисна Нют за ръката.
— Каквото станало — станало — рече той. — Ако трябва, ще се бием, за да си проправим път към Скалата. Вие двамата с Тереза трябва да се промъкнете в Дупката — а ние ще ги задържим, докато можем.
Томас изгледа бавно трите групи скръбници — те отново стояха неподвижно — и кимна.
— Дано поне за известно време се усмирят. Стига ни и минута, за да въведем кода.
— Как може да сте толкова безсърдечни? — изгледа ги с просълзени очи Нют.
— Ти какво искаш? — попита Миньо. — Да се облечем в черно за погребението?
Нют не отговори и се загледа към мястото, където скръбниците се хранеха с останките на Алби. Томас не се сдържа и също погледна — колкото да зърне размазано кърваво петно на земята. Стомахът му се разбунтува и той бързо извърна глава.
— Алби не искаше да се връща към стария си живот — продължи Миньо. — Пожертва се заради нас. Вижте, не ни нападат, така че може и да се е получило. Ще бъдем идиоти, ако не се възползваме.
Той се обърна към смълчаната групичка езерни.
— Чуйте ме! Най-важното е да опазим Томас и Тереза. Да ги придружим до Скалата и Дупката…
Прекъсна го звукът на съживяващи се скръбници. Тереза се огледа ужасено. Чудовищата от двете страни сякаш ги бяха забелязали отново. Извадили дългите си шипове, те потръпваха с пулсиращите си тела. После, в пълен синхрон, съществата поеха бавно напред, прицелили инструментите си в Томас и езерните, сякаш нямаха търпение да ги довършат. Събрали плътно редиците си, скръбниците се приближаваха решително към тях.
Саможертвата на Алби бе отишла на вятъра.
56
Томас сграбчи Миньо за ръката.
— Трябва някак да си пробием път през тях! — посочи той настъпващите редици от скръбници, които отрязваха достъпа към Скалата. Приличаха на огромен търкалящ се мехур с множество остри накрайници. Изглеждаха още по-страшни на избледняващата сивкава светлина.
Миньо и Нют се спогледаха. Последните мигове преди боя бяха дори по-лоши от страха от него.
— Те идват! — извика Тереза. — Трябва да направим нещо!
— Ти води — каза най-сетне Нют на Миньо. Гласът му бе малко по-силен от шепот. — Прокарай кървав тунел за Томас и момичето. Направи го.
Миньо кимна със застинало решително лице. После се обърна към езерните.
— Поемаме право към Скалата! Ще напираме в средата и ще изтикваме гадините встрани. Каквото и да стане, трябва да помогнем на Томас и Тереза да стигнат Дупката на скръбниците.
Томас погледна към приближаващите чудовища — бяха само на няколко крачки от него. Стисна по-здраво жалкото си копие.
„Трябва да сме близо един до друг — рече той на Тереза. — Нека те се бият — от нас се изисква да стигнем Дупката.”
Чувстваше се като страхливец, но си даваше сметка, че нито могат да помогнат с нещо в битката, нито смъртта им ще е от полза, ако няма кой да въведе кода и да отвори вратата към Създателите.