Копчето.
— Натисни! — извика Томас, по-силно, отколкото вярваше, че би могъл.
И Тереза го послуша.
Натисна копчето и изведнъж всичко застина. После, някъде от дъното на тунела, долетяха звуците на отваряща се врата.
58
Почти в същия миг скръбниците замръзнаха неподвижно, израстъците им се прибраха през кожата, светлините угаснаха, а машините вътре в туловищата им притихнаха. И тази врата…
Томас тупна на пода, освободен от притисналите го метални клещи, и въпреки болката, която пронизваше тялото му от получените рани, бе изпълнен със странно въодушевление. Той изстена, после се разсмя и се задави, преди отново да се разсмее.
Чък бе изпълзял встрани от скръбника до Тереза, която го прегърна и притисна към себе си.
— Ти го направи, Чък — похвали го тя. — Бяхме толкова съсредоточени в глупавия код, че дори не се огледахме за нещо, което да натиснем — последната дума, последното парче от пъзела.
Томас се разсмя отново, все още не можеше да повярва, че се бяха измъкнали.
— Тя е права, Чък! Ти ни спаси, човече! Казах ти, че ще имаме нужда от теб! — Томас се надигна и също прегърна момчето. — Чък е нашият герой!
— Ами другите? — попита Тереза и кимна към Дупката на скръбниците. Въодушевлението на Томас започва да се топи. Той отстъпи назад и се обърна към отвора.
Сякаш в отговор на въпроса й някой скочи през светлия правоъгълник. Беше целият в рани — пробождан и посичан безброй пъти.
— Миньо! — извика Томас, преизпълнен с облекчение. — Добре ли си? Какво стана с другите?
Миньо се изправи, олюля се и се подпря на стената на тунела.
— Изгубихме страшно много хора… горе е истинска кланица… а после чудовищата изведнъж замряха. — Млъкна за миг да си поеме дъх. — Ти успя. Не мога да повярвам, че се получи.
След него се появи Нют, после и Пържитиган. Сетне Уинстън и останалите. Не след дълго осемнайсет оцелели момчета се скупчиха в тунела. Сега езерните бяха само двайсет и един. Всички бяха опръскани с кръвта на чудовища и хора, дрехите им висяха разкъсани на парцали.
— Останалите? — попита Томас, тръпнещ в ужас от предполагаемия отговор.
— Мъртви са — отвърна с отпаднал глас Нют.
Всички замълчаха. Дълго време никой не смееше да наруши тишината.
— Знаете ли какво? — обади се най-сетне Миньо. — Половината от нас може да са загинали, но другата половина сме живи. И никой не беше ужилен — точно както предполагаше Томас. Време е да се измъкнем оттук.
„Твърде много изгубихме” — помисли си Томас. Радостта му даде място на скръбта по изгубените другари. Въпреки предположенията, че не е изключено всички да загинат, все пак болеше. Тази жестока кървава дан нима можеше да бъде оценена като победа?
— Да се махаме — заяви Нют. — Още сега.
— Къде ще идем? — попита Миньо.
Томас посочи към дъното на дългия тунел.
— Чух някъде там да се отваря врата.
Той се опита да надмогне болката, защото си даде сметка, че все още не са в безопасност.
— Ами да вървим тогава — повдигна рамене Миньо. После закрачи нататък.
Нют го последва, като махна и на другите да тръгват. Момчетата се отдалечиха един по един и накрая Томас остана само с Тереза.
— Аз ще вървя отзад — рече той.
Тя не възрази. Светлините от фенерчетата се отдалечаваха в тъмнината. Томас навлезе в тунела, без дори да се обръща, за да провери какво е станало със скръбниците.
След няколко минути чу отпред пронизителен вик, последван от още един и още един. След това виковете се отдалечиха и утихнаха, сякаш хората, които ги издаваха, бяха паднали…
— Изглежда, тунелът свършва с нещо като пързалка… — каза Тереза.
Сърцето на Томас се сви. Всичко толкова приличаше на игра — поне за човека, построил това място.
Един по един езерните надаваха изненадани викове и после притихваха. Дойде ред на Нют, след него и на Чък. Тереза насочи надолу светлината на фенерчето и озари тесен метален улей.
„Май нямаме кой знае какъв избор” — рече му тя.
„Май нямаме.” Томас бе споходен от странното усещане, че са в някакъв причудлив кошмар. Можеше само да се надява, че долу не ги очаква поредната глутница кръвожадни скръбници.
Тереза се спусна надолу в улея с почти радостен вик и Томас я последва. Каквото и да имаше там, надяваше се, че ще е по-добро от лабиринта.
Тялото му се плъзна по стръмния улей, намазан с отвратително миришещо масло — на изгоряла пластмаса или претоварена машина. Той се завъртя така, че да насочи краката си напред, и се опита да забави спускането с ръце. Беше безсмислено обаче — хлъзгавото вещество покриваше всеки сантиметър от каменните стени, нямаше никакъв шанс да се задържи.