Виковете и крясъците на другите езерни ечаха напред в тунела, докато се спускаха надолу по улея. Томас внезапно бе завладян от паника. Не можеше да се пребори с мисълта, че там долу ги очаква със зейнала паст някакво гигантско чудовище и те летят право към него. И сякаш в подкрепа на това към миризмата на масло се добави и воня на нещо разложено. Призля му и трябваше да положи усилие, за да не повърне.
Тунелът навлезе в извивка, която се превърна в спирала, достатъчна, за да ги забави, и краката на Томас се блъснаха в гърба на Тереза. Продължаваха да падат. Времето се разтегна и стана безкрайно.
Кръг след кръг те се спускаха в тунела. От постоянното въртене и тежката задушлива миризма му стана зле. Тъкмо се готвеше да извие глава настрани и да повърне, когато Тереза извика силно — този път нямаше ехо. Секунда по-късно Томас излетя от тунела и се приземи върху нея.
Беше попаднал върху купчина от тела, повдигащи се, извиващи се и стенещи. Томас успя да се измъкне от прегръдката с Тереза, изпълзя встрани все така наведен и едва сега повърна.
Все още треперещ от преживяното, той избърса уста, приседна неуверено и едва сега се огледа. Наоколо другите също се надигаха бавно и се озъртаха, замаяни от спускането. Томас осъзна, че е виждал това място по време на Промяната, но не си го бе спомнял до този момент.
Намираха се в огромна подземна зала, достатъчно голяма, за да побере девет или десет сгради като Чифлика. Бе изпълнена догоре и докъдето му стигаше погледът с машини, кабели, шахти и компютри. От едната страна — вдясно от него — имаше редица от четиресет или петдесет бели контейнера, които приличаха на огромни ковчези. Точно срещу тях бе монтирана стъклена врата, но светлината не позволяваше да се види какво има от другата й страна.
— Погледнете! — провикна се някой, но Томас вече го бе видял и дъхът му секна. Косата му настръхна, завладя го страх, който полази като влажните пипалца на паяк.
Точно отсреща и малко над пода имаше двайсетина прозореца. Зад всеки един от тях стоеше човек — мъж или жена. Всичките слаби и с бледа кожа. Те разглеждаха езерните, присвили леко очи. Томас потрепери, ужасен от вида им — всички до един приличаха на призраци. Гневни, изгладнели подобия на хора, които никога през живота си не са били щастливи, нито биха постигнали щастие в смъртта си.
Но Томас, разбира се, знаеше, че не са призраци. Това бяха хората, които ги бяха пратили в Езерото. Хората, които им бяха отнели живота.
Създателите.
59
Томас отстъпи назад и забеляза, че и другите постъпват по същия начин. В помещението се възцари мъртвешка тишина, докато езерните разглеждаха призраците зад прозорците. Един от тях си записа нещо в бележника, друг вдигна ръка, за да си нагласи очилата. Всички носеха черни престилки и под тях бели ризи, на джобовете отдясно бе изписано нещо, но оттук не можеше да се прочете какво. Изражението им също бе еднакво — мрачни, обезсърчени лица, които бе тъжно дори да гледаш.
Те продължаваха да наблюдават езерните, един от мъжете поклати глава, жената до него кимна. Друг се пресегна и се почеса по носа — най-човешкия жест, който Томас бе видял досега.
— Кои са тези хора? — прошепна Чък, но гласът му отекна надалече.
— Създателите — отвърна Миньо и плю на пода. — Ще им разбия физиономиите! — изкрещя той толкова силно, че Томас запуши уши.
— Какво да правим? — въздъхна той. — Те какво чакат?
— Вероятно са съживили скръбниците — подхвърли Нют. — Сигурно скоро ще ни последват и…
Прекъсна го нисък вибриращ звук, подобен на предупредителния сигнал на даващ на заден ход камион, но далеч по-силен. Идваше от всички страни и бе придружен от бумтене и тропот.
— Сега какво? — попита Чък с угрижен глас.
Всички погледнаха към Томас. Ала той не си спомняше нищо повече и сега бе безпомощен като останалите. И изплашен. Огледа се, търсейки източника на странните сигнали. Изведнъж с крайчеца на окото забеляза, че езерните се взират във вратата. Сърцето му подскочи, когато забеляза, че тя се е отместила навътре.
Сигналът се прекрати и в залата настъпи тишина. Томас не смееше да си поеме дъх. Очакваше всеки миг да се случи нещо ужасно.
Вместо това в помещението влязоха двама души.
Единият от тях бе възрастна жена. Облечена с черен панталон и бяла риза, на джоба на която бе изписано с главни букви ЗЛО. Кестенявата й коса бе подстригана до раменете, имаше мършаво лице и черни очи. Докато се приближаваше към групата, нито се мръщеше, нито се усмихваше — сякаш дори не ги забелязваше.