Шофьорът натисна педала, автобусът подскочи напред и удари тялото на жената. Томас едва не изхвърча от седалката, когато колелата минаха през нея. Той видя, че лицето на Тереза е пребледняло и изопнато — вероятно като неговото.
Без да каже нито дума, шофьорът продължи да натиска педала и автобусът се понесе напред, потъвайки в дъждовната нощ.
61
Следващите няколко часа минаха за Томас като сън.
Автобусът се носеше с безумна скорост през градчета и селца, силният дъжд почти закриваше околната гледка. Светлините и сградите бяха размазани, като в някаква предизвикана от мощни лекарства халюцинация. По някое време към автобуса се втурна цяла тълпа от хора с парцаливи дрехи и полепнали към теметата коси и Томас успя да зърне за кратко ужасените им лица. Те заблъскаха с юмруци по страните на автобуса, сякаш искаха да се качат, да избягат от ужасния живот, който водеха.
Но автобусът дори не забави.
Томас най-сетне събра кураж да заговори жената отсреща.
— Какво става? — попита, все още неуверен как точно да формулира въпроса си.
Жената го погледна. Черната мокра коса почти закриваше лицето й.
— Това е доста дълга история. — Говореше с мек глас, дружелюбно.
— Моля ви — обади се Тереза. — Моля ви, обяснете ни по-подробно.
Жената въздъхна.
— Ще мине известно време, преди спомените ви да изплуват, ако това изобщо стане. Ние не сме учени, нямаме представа какво са ви сторили.
Томас я слушаше със свито сърце.
— Кои са те? — попита той.
— Всичко започна със слънчевите изблици — отвърна жената.
— Какво… — понечи да попита Тереза, но Томас я спря.
„Остави я да говори — предупреди я той мислено. — Да чуем какво ще ни каже.”
„Добре.”
Жената изглеждаше сякаш е в транс. Докато говореше, не откъсваше и за миг поглед от някаква далечна точка.
— Слънчевите протуберанси не можеха да се предскажат. Изригванията на слънчевата повърхност са естествено явление, но тези бяха безпрецедентни, масивни и достигаха все по-високо и по-високо. А отнемаше само няколко минути топлината им да достигне до Земята. Първо изгоряха спътниците, после хората започнаха да измират с хиляди, с милиони само за един ден, огромни площи се превръщаха в пустини. След това дойде болестта. — Тя млъкна и бавно си пое дъх. — С разпадането на екосистемата стана невъзможно да се контролира болестта — дори да се ограничи само в Южна Америка. Джунглите изчезнаха, но не и насекомите. Хората я нарекоха изблик. Тя е нещо наистина ужасно. Само най-богатите можеха да си позволят лечение, ала никой не се спаси. Поне ако слуховете от Андите са верни. — Томас едва се сдържа да не наруши забраната си и да я прекъсне. Сърцето му бе преизпълнено с ужас. Жената продължи: — Колкото до вас — до всички вас, — вие сте само малка част от милионите осиротели. Подложиха на изпитание хиляди, но избраха вас за окончателния тест. Всичко, което преживяхте, бе пресметнато и обмислено предварително. Събитията бяха катализатори за изучаване на вашите реакции, мозъчните ви вълни, мислите. Беше опит да се намерят тези, които са в състояние да ни помогнат да победим болестта.
Тя млъкна отново и отметна косата си назад.
— Повечето от същинските изменения се причиняват от нещо друго. Първо започват халюцинации, след това животинските инстинкти надвиват човешките. Накрая ги поглъщат напълно, унищожават човешкото. Всичко става в мозъка. Избликът живее в мозъците. Толкова е ужасно, че е по-добре да умреш, отколкото да се заразиш.
Жената откъсна поглед от далечината и се обърна към Томас и Тереза.
— Няма да им позволим да правят опитите си с деца. Заклехме се в живота си да се бием със ЗЛО. Не бива да изгубим човешката си същност, каквото и да стане накрая. — Тя отпусна ръце в скута и поклати глава. — С времето ще узнаете повече. Живеем далече на север. Отдалечени сме на хиляди мили от Андите. Наричат тези земи Обгорените. В тукашните райони, които преди са определяли като екваториални, сега има само жега и прахоляк и е пълно с диваци, които избликът е превърнал в животни. Ще се опитаме да ги прекосим и да намерим цяр. А също и да победим ЗЛО и да спрем техните експерименти. — Тя изгледа втренчено Тереза и Томас. — Надяваме се, че ще се присъедините към нас.
После пак се загледа през прозореца.
Томас повдигна въпросително вежди към Тереза. Тя поклати глава и я отпусна уморено на рамото му.
„Твърде съм изтощена, за да мисля за това — рече. — Важното е, че поне засега сме в безопасност.”