„Може би — отвърна той. — Може би.”
Малко по-късно дочу равномерното й дишане. Знаеше, че той самият едва ли ще заспи. В душата му си даваха среща противоречиви чувства и вълнения. И все пак беше по-добре от терзанията, които го владееха по-рано. Можеше само да седи, да гледа през прозореца и да разсъждава над думи като „изблик”, „болест”, „експеримент”, „Обгорената земя” и ЗЛО. И да се надява, че животът тук ще е по-добър, отколкото в лабиринта.
Но докато подскачаше на седалката, заедно с клатушканията на автобуса, докато усещаше как главата на Тереза се удря в рамото му и я чуваше да се намества и мърмори насън, докато се вслушваше в откъслечните разговори на другите езерни, мислите му непрестанно се връщаха към едно и също нещо.
Чък.
Два часа по-късно автобусът спря.
Намираха се на потънал в кал паркинг, заобиколен от безлични постройки с по няколко реда прозорци. Жената и останалите спасители изведоха момчетата и момичето през предната врата и ги накараха да се качат по тясно стълбище до спално помещение с двуетажни легла покрай едната стена. От другата имаше шкафчета и маси. Прозорците бяха скрити зад тежки завеси.
Томас огледа всичко без интерес — вече беше престанал да се учудва на каквото и да било.
Мястото бе изпълнено с цветове. Яркожълта боя, червени одеяла, зелени завеси. След сивотата на Езерото сякаш бяха попаднали вътре в дъга. Всичко това му се струваше твърде хубаво, за да е истина. Миньо побърза да го изрази с няколко думи:
— Все едно съм се сбръчкал и съм отишъл на небето.
Томас не смееше да си позволи да се зарадва, защото смяташе, че ще е предателство спрямо Чък. Но тук имаше нещо.
Шофьорът на автобуса ги остави в ръцете на десетина души — мъже и жени, облечени с черни панталони и бели ризи, с безупречно подстригани коси, чисти лица и ръце. Те се усмихваха.
Цветовете. Леглата. Персоналът. Томас не можеше повече да сдържа напиращото в него щастие. Огромна яма зееше в средата — споменът за Чък и жестокото му убийство. За неговата саможертва. Ала въпреки това, въпреки всичко, което им бе разказала жената в автобуса, Томас се чувстваше в безопасност — за пръв път, откакто бе излязъл от Кутията.
Разпределиха ги по леглата, раздадоха дрехи, поднесоха вечеря. Пица. Истинска, вкусна, да си оближеш пръстите. Томас поглъщаше лакомо всяка хапка, преизпълнен с усещането за пълно облекчение и покой. Повечето от езерните мълчаха, вероятно изплашени, че ако заговорят, всичко това може да изчезне. Но имаше много усмивки. Томас тъй бе привикнал с отчаянието, че почти се плашеше от тези щастливи лица. Особено след преживяното от последните часове.
Малко след вечеря им казаха да си лягат. Никой не възрази.
Най-малкото Томас. Имаше чувството, че може да спи цял месец.
62
Томас делеше едно легло с Миньо, който настоя да спи на горния етаж. Нют и Пържитиган им бяха съседи. Настаниха Тереза в отделно помещение, отведоха я толкова бързо, че тя не можа да им каже довиждане. Томас усети, че му липсва, броени секунди след като я изгуби от погледа.
Докато се наместваше на мекия матрак, отгоре го повика Миньо.
— Ей, Томас?
— Да?
— Какво според теб е станало с езерните, които останаха?
Томас не се бе сещал за тях. Умът му бе твърде зает с Чък и Тереза.
— Не зная. Но като имам предвид колцина от нашите загинаха по пътя, не бих искал да съм на тяхно място. Вероятно скръбниците са ги нападнали. — Не можеше да повярва колко нехайно говори.
— Смяташ ли, че тук сме в безопасност?
Томас обмисли въпроса. Имаше само един отговор.
— Да, така мисля.
Миньо подхвърли още нещо, но Томас не го чу. Изтощението го завладяваше, за кратко мислите му се върнаха към времето, когато беше бегач в лабиринта, дори за първата нощ в Езерото. Все едно, че е било преди стотици години. Че е било само сън.
В стаята се чуваха приглушени разговори, но Томас имаше чувството, че идват от друг свят. Той се загледа в дъските на горното легло и усети, че се унася в сън. Но преди да заспи, трябваше да поговори с Тереза.
„Как е твоята стая? — попита той мислено. — Жалко, че не си до мен.”
„О, наистина ли? — отвърна тя. — С тези миризливи момчета наоколо? Благодаря, не.”
„Май си права. Мисля, че Миньо пръдна три пъти само за последната минута.”
Томас знаеше, че шегата е просташка, но беше най-доброто, на което е способен в момента.
Усети, че тя се смее, и съжали, че не може да последва примера й. Настъпи продължителна пауза.
„Наистина съжалявам за Чък” — рече тя.
Томас усети остра болка.