В отсрещния край пък зърна кошари за овце, свинарник и краварник. Последният ъгъл бе горичка от високи дървета, най-близкото изглеждаше сбръчкано и умиращо. Небето над тях бе синьо и безоблачно, без следа от слънце въпреки яркия ден. Сенките на стените не разкриваха кое време на деня е — би могло да е ранна утрин или късен следобед. Докато дишаше тежко в опит да се успокои, той вдъхна цял букет от нови миризми. На прясно изкопана почва, тор, борова смола, на нещо разлагащо се и нещо сладникаво. Кой знае защо реши, че всички тези миризми идват откъм фермата.
Томас отново се взря в заобикалящите го похитители. Все още бе смутен, но едва се сдържаше да не ги обсипе с въпроси. Похитители. Защо ли точно тази дума изникна в съзнанието му? Опитваше се да ги прецени по израза на лицата им. Злобните очи на едно от момчетата го накараха да застине. То изглеждаше толкова гневно и изпълнено с омраза, сякаш всеки момент щеше да извади нож и да се нахвърли върху него. Имаше черна коса и когато погледите им се срещнаха, хлапето разтърси глава, обърна се и се отдалечи към една захабена скамейка. Над нея бе окачен пъстроцветен флаг, ала нямаше полъх, който да го развява.
Томас го изпроводи с поглед, докато момчето стигна пейката, обърна се и седна.
Внезапно водачът на групата — трябва да беше около седемнайсетгодишен — пристъпи напред. Носеше обикновени дрехи: черна фланела, джинси, кецове и електронен часовник. Кой знае защо дрехите тук изненадваха Томас — струваше му се, че момчетата трябва да носят нещо по-потискащо, като например затворнически униформи. Косата на мургавото момче бе подстригана съвсем късо, страните му бяха гладко избръснати. Освен смръщените вежди в него нямаше нищо заплашително.
— Дълга история, изтърсак — заговори момчето. — Но ще научиш всичко, малко по-малко. Утре ще те изведа за обиколката. А дотогава… гледай само да не счупиш нещо. — Той протегна ръка. — Казвам се Алби. — Той задържа подадената ръка в очакване да се здрависат.
Томас се поколеба. Някакъв инстинкт взе връх в него, той обърна гръб на Алби и се отдалечи към близкото дърво, където се опря на грапавата кора. Отново го завладя паника, почти непоносима. Но си пое дълбоко въздух и положи усилие да приеме случилото се. „Трябва само да продължаваш — рече си. Нищо няма да постигнеш, ако се предадеш на страха.”
— Да я чуем тогава — произнесе на глас, като се стараеше да говори със спокоен тон. — Разкажете ми дългата история.
Алби огледа хората си и завъртя очи. Томас отново плъзна поглед по тълпата. Първоначалната му преценка беше вярна — на брой бяха към петдесетина или шейсетина, от малки момчета до младежи като Алби, който, изглежда, бе от най-възрастните. Томас осъзна, че няма никаква представа на колко е той самият. Сърцето му почти спря да бие — не помнеше дори собствената си възраст.
— Добре де — рече и разпери ръце. — Къде се намирам?
Алби го доближи и седна със скръстени крака, а останалите се скупчиха отзад като глутница. Някои от по-задните редове се надигаха и надничаха любопитно.
— Ако не те е страх — поде Алби, — значи не си човек. И тогава ще трябва да те хвърля от Скалата, защото това ще означава, че си изкукал.
— Скалата? — попита Томас.
— Хайде стига — рече Алби и потърка очи. — Сега не е време за подобни разговори, ясно? Не убиваме изтърсаци като теб, нямай грижа. Просто се опитай да не си изгубиш главата, да оцелееш, каквото и да е.
Той млъкна и Томас осъзна, че вероятно лицето му е пребледняло при последните думи.
— Човече — продължи Алби, вдигна ръка, прокара я през късата си коса и въздъхна. — Не ме бива много в това — ти си първият новак, откакто загина Ник.
Томас се ококори, а едно от момчетата пристъпи напред и плесна игриво Алби по ръката.
— Алби, изчакай проклетата обиколка — произнесе то със странен акцент. — Още нищо не се знае, ще докараш на хлапето някой сърдечен пристъп. — После протегна ръка към Томас. — Казвам се Нют, новак, надявам се да не се сърдиш на приказките на нашия нов водач.
Томас се пресегна и стисна ръката му. Нют му се стори далеч по-приятен от Алби. Беше по-висок от водача, но изглеждаше година или две по-малък. Имаше дълга руса коса, която се спускаше над блузата му. Венички изпъкваха по мускулестите му ръце.
— Празни приказки, скапаняко — ухили се Алби и дръпна Нют да седне до него. — Той не разбира и половината от това, което му говоря. — Останалите също се разсмяха и после се скупчиха още по-плътно около тях.