Томас се огледа. За негова изненада нямаше ядосани. Повечето от присъстващите го гледаха объркано или клатеха невярващо глави. Миньо се усмихваше.
— Истина е и съжалявам — поде отново Томас. — Но ето какво ще ви кажа — и аз съм в една лодка с вас. Двамата с Тереза бяхме пратени като всички останали и можем да умрем както всеки от вас. Създателите събраха достатъчно информация — време е за последното изпитание. Предполагам, че се нуждаех от Промяната, за да събера и последните парченца от пъзела. Както и да е, исках да знаете истината, да знаете, че има щанс да го направим.
Нют клатеше бавно глава, увесил нос. После внезапно се надигна и огледа присъстващите.
— Създателите — тези негодници, те са ни го причинили. Не Том и Тереза. Създателите. И ще съжаляват.
— Както и да е — заяви Миньо, — кой дава пукнат грош за тях. Да чуем за бягството.
В гърлото на Томас бе заседнала буца. Беше сигурен, че ще стоварят всичко върху него, може би дори ще го хвърлят от Скалата. Но сега беше далеч по-лесно.
— Има компютърна станция на едно място, където досега не сме търсили. Кодът ще ни отвори вратата, за да се измъкнем от лабиринта. Освен това изключва скръбниците и те не могат да ни последват — стига да оживеем, докато стигнем до там.
— Място, където не сме търсили? — смая се Алби. — Какво според теб сме правили през тези две години?
— Повярвай ми, никога не сте били там.
— Е, и къде е това място? — попита Миньо.
— Намирането му е почти самоубийство — отвърна Томас. — Скръбниците ще ни погнат, докато се опитваме да стигнем. Ще излязат всичките. Това е последното изпитание. — Искаше да е сигурен, че разбират какво е заложено на карта. Шансовете им да оцелеят бяха толкова малки.
— И къде е? — повтори Нют и се наведе напред.
— Отвъд Скалата — отвърна Томас. — Трябва да минем през Дупката на скръбниците.
51
Алби се надигна толкова бързо, че столът му падна назад. Изгледа Томас с кръвясали очи и пристъпи сякаш се готвеше да се нахвърли върху него.
— Ти си кръгъл идиот — заяви той, като го гледаше с облещени очи. — Или си предател. Как да ти вярваме, след като си помогнал да създадат това място! Не можем да се справим и с един скръбник на наша територия, а ти искаш да нападнем цялата орда в тяхната малка дупка. Какво си намислил всъщност?
Томас не можа да се сдържи.
— Какво съм намислил ли? — избухна. — Нищо! Защо ми е да си измислям подобни неща?
Алби стисна юмруци.
— Нищо чудно да са те пратили, за да ни довършиш всичките. Защо да ти вярваме?
Томас не можеше да повярва на ушите си.
— Алби, да нямаш проблем с кратковременната памет? Рискувах живота си, за да те спася в лабиринта — ако не бях аз, досега да си мъртъв!
— Може да е било номер, за да ни привлечеш вниманието. Щом си в съюз с тези, които са ни пратили тук, очевидно няма защо да се страхуваш, че скръбниците ще ти сторят нещо. Може всичко да е било само преструвка.
Гневът на Томас постепенно се превърна в съжаление.
— Алби — намеси се Миньо. — Това е най-тъпото предположение, което съм чувал някога. Преди три нощи едва не го разкъсаха. Нима смяташ, че се е преструвал?
Алби кимна отривисто.
— Може би.
— Не е вярно — подскочи Томас и разпери отчаяно ръце. — Направих го, за да си върна спомените, да ви помогна да се измъкнете. Трябва ли да ви показвам раните и белезите по тялото си?
Алби мълчеше, но целият трепереше от гняв. Очите му бяха все така изцъклени, вените — изпъкнали на шията му.
— Не можем да се върнем назад! — извика той, обръщайки се към всички в помещението. — Видях какъв е бил животът ни — не можем да се върнем!
— Какви ги говориш? — попита Нют. — Ти майтапиш ли се с нас?
Алби се извърна към него и вдигна юмруци. Но се овладя, дръпна стола си и се тръшна обезсърчено на него. Томас го зяпна сащисан. Безстрашният водач на езерните плачеше.
— Алби, кажи ни — настоя Нют. — Какво става?
— Аз го направих — изхлипа Алби. — Аз го направих.
— Кое си направил? — попита Нют.
— Аз изгорих картите — извика Алби. — Ударих си главата в масата, за да си помислите, че е бил някой друг, но ви излъгах. Аз го направих!
Блюстителите се спогледаха. Ала за Томас всичко си идваше на мястото. Алби помнеше колко ужасен е бил животът им, преди да се озоват тук, и не искаше да се върне към него.