Погледна алтиметъра. Градчето Куенка, от което бяха тръгнали, се намираше на две хиляди и четиристотин метра надморска височина. Целта им — на шейсетина километра южно от градчето — беше още по-високо в еквадорските Анди.
В слушалките му прозвуча гласът на Лена:
— Направо не мога да повярвам, че някой би построил град на такова място.
— Не е чак толкова невероятно — възрази Роланд.
— При проучването си открих, че Еквадор има много привлекателни качества. Първо, почвата тук е изключително плодородна поради вулканичната активност, което я прави идеална за селско стопанство. Освен това регионът е място на четири древни маршрута за миграция през Андите и свързва джунглите на Амазонка с Тихия океан. Това е буквално кръстопътят на континента. Инките дори направили Куенка своя северна столица.
— Изглежда популярно място — саркастично промърмори Сейчан.
Роланд не ѝ обърна внимание и продължи:
— По-важното е, че Еквадор е единственият източник на балса на света.
— Балса ли? — попита Лена.
— Лека дървесина, използвана от хилядолетия за построяването на мореходни съдове в този район. Така че ако някой търси място с подходящ климат и евентуална отправна точка за мигрираща култура, Еквадор би му подхождал идеално.
Грей го слушаше, представяйки си подобна изгубена цивилизация. Спомни си книгата, която му беше показала Лена — онази със снимките на колекцията на отец Креспи, събрана сякаш от всички краища на света.
— И освен това — каза Роланд — на стария местен език името Стари Анди звучи като Атл Антис.
— Атлантида? — изумено, но и със съмнение попита Лена.
Дори Грей погледна през рамо да види дали Роланд не се шегува.
Свещеникът само сви рамене.
— Така прочетох.
Пилотът ги прекъсна и заговори на английски със силен испански акцент:
— Сеньор, поляната отпред е най-близкото място до координатите, на което мога да ви оставя.
Грей насочи вниманието си към обвитата в мъгла джунгла. Не виждаше никаква пролука в балдахина. Теренът изглеждаше все така негостоприемен. После различи малка дупка в неспокойното тъмнозелено море.
„Да не иска да каже…“
— Можете да кацнете там? — невярващо попита Сейчан.
— Si, няма проблем.
Пилотът насочи малкия хеликоптер към полянката. Беше открита към небето, но от всичките ѝ страни се издигаха високи дървета. Мъглата я изпълваше толкова плътно, че скриваше напълно земята.
Когато пилотът завъртя машината и тя увисна над поляната, Грей се вкопчи в дръжката. Последва бързо спускане. Вятърът разлюля клоните, които се намираха сякаш на сантиметри от перките. Пилотът изглеждаше напълно невъзмутим, докато спускаше хеликоптера в мъглата.
Вече напълно ослепял, Грей затаи дъх в очакване перките да се забият в дърветата и да запратят хеликоптера като огнено кълбо надолу. Вместо това след рязко спускане, от което стомасите им се преобърнаха, плъзгачите докоснаха меко земята.
Пилотът го погледна и повтори:
— Няма проблем.
„Лесно ти е да го кажеш…“
Залят от облекчение, Грей тупна благодарно пилота по рамото и се обърна към останалите.
— Всички навън. — Погледна си часовника. — Водачите ни би трябвало скоро да пристигнат.
„Да се надяваме“.
По пътя Роланд се бе свързал с отец Пелам, свещеника от църквата „Мария Аусилиадора“, който беше заместил отец Креспи в мисията. Подобно на Креспи, отецът бе много уважаван и обичан от местните племена. Ползващият се с подкрепата на Ватикана Роланд успя да го убеди да се свърже с близко индианско centro, село от двайсетина семейства недалеч от мястото, на което искаха да отидат.
Ако някой познаваше терена и тайните му, това бяха местните индианци шуар.
Но осигуряването на съдействието им можеше да се окаже предизвикателство. Племената бяха прословути с подозрителността си към чужденците. И до днес в тези гори изчезваха хора, станали жертви на хищници, отровни змии или болести. Но никой не отричаше, че някои от тях вероятно са срещнали смъртта си от ръцете на индианците в най-тъмните кътчета на джунглите, където ловът на глави и канибализмът не бяха минало. Дори все още се случваше до черния пазар от тези потайни гори да достигне по някоя цанца, тоест смалена чрез изсушаване глава.