Вълна на облекчение и увереност заля Роланд.
— Името му е отец Атанасий Кирхер. — Посочи дневника. — Това са негови думи, негови писания.
Чакикуи затвори дневника и го върна на Роланд. Обърна се и каза последната си присъда, която момчето преведе.
— Не е същият.
Двамата тръгнаха отново към гората.
Роланд не знаеше какво друго да направи, за да убеди старейшината.
Грей пристъпи край Роланд. Посегна към рамото на старейшината, но отпусна ръката си преди да го е докоснал — боеше се, че подобен физически контакт може да бъде изтълкуван като заплаха.
— Чакайте — каза той. — Другият отец… Николас Стено ли се казва?
Роланд се вцепени, осъзнал грешката си.
„Ама разбира се!“
Отец Кирхер никога не бе стъпвал на този континент. Здравето му било силно разклатено през последните му години, затова изпратил пратеник, по-млад мъж, способен да предприеме подобно трудно пътуване — скъпия си приятел Николас Стено. Но нима устната традиция на местното племе още помнеше този човек и тачеше името му?
И отговорът дойде. Чакикуи отново се обърна към тях и очите му проблеснаха.
— Никлосс… Стено? — каза той, загледан в лицата им.
Роланд кимна.
Чакикуи издиша дълбоко, сякаш беше сдържал дъха си десетилетия. После зашепна на момчето.
Джембе кимна, докато старейшината се извръщаше.
— Той ще ви заведе до дома на древните, до града на Старите Анди.
Роланд почти не чу превода на момчето. Вместо него в главата му отекваха последните думи на старейшината. Чакикуи бе използвал индианското име на Старите Анди.
Атл Антис.
Обърна се към другите. На лицата им бе изписан повече или по-малко шок от чутото.
„Възможно ли е да е истина?“
23:58
Лена вървеше зад Грей и Роланд, следвана от Сейчан.
След четирийсет минути преход през джунглата всичките ѝ дрехи бяха полепнали по нея — не от пот, а от постоянната студена влага, задържаща се под дървесния балдахин. Вода капеше от клоните, събираше се под гниещите листа, стелеше се във въздуха. С всяка глътка въздух тя вдишваше лепкавата влага. Дори дробовете започнаха да я болят и дишането ѝ стана още по-измъчено в редкия въздух.
Напрягаше сили да не изостава от Грей, който носеше фенер. Лъчът му беше достатъчен да осветява пътя им през зеления тунел под балдахина, но въпреки това погледът ѝ често се отклоняваше към мрака от двете им страни. Гората шумолеше и бръмчеше, от време на време се чуваше рязък крясък на маймуна или писък на птица. Лена си представяше и други въображаеми опасности, скрити зад тази пелерина от мрак, най-вече змии.
Движещите се пипала на мъглата само засилваха безпокойството ѝ.
„Сякаш цялата гора се движи“.
Внезапен писък прониза нощта, изпълнен с лъвска ярост, едновременно далечен и близък. Лена се забърза напред да настигне останалите.
— Ягуар — уведоми я Джембе. — Има ги много тук. Но няма да приближат. Много сме и вдигаме много шум.
„Много шум ли?“
Почти не бяха говорили през последните петнайсет минути. Лена чуваше единствено дишането и тихото жвакане на ботушите им във влажната шума.
Джембе потупа ръката ѝ и я погледна с блестящите си очи, очевидно запленен от нея.
— Аз те пазя — каза той. — Аз съм бърз. Като името ми. Означава клибри.
— Колибри? — попита с усмивка тя.
Той кимна гордо и имитира полета на птица с едната си ръка.
— Много бърз.
— Сигурна съм.
Продължиха да вървят сякаш километри, катереха се и се спускаха по стръмни лъкатушещи пътеки. На два пъти се наложи да прекосяват бързи потоци по хлъзгави камъни. Водата на втория стигаше до бедрата им.
А после до ушите им достигна грохот, който постепенно се засилваше.
„Сега пък какво?“
Преди да стигнат източника на гръмовния рев, Чакикуи ги спря на едно било. Джембе преведе предупреждението му.
— Нататък е забранена земя. Пазена от… — Момчето затърси подходящата дума. — От дяволи.
За доказателство Чакикуи пристъпи до един висок изправен камък на билото. Повърхността му беше покрита с лишеи, но обърнатата към тях страна бе достатъчно чиста да различат грубата фигура. Създателят на петроглифа бе остъргал тъмната външна повърхност на камъка, за да разкрие бялата сърцевина отдолу, придавайки на изображението призрачен вид.
— Дявол — каза Джембе и се намръщи.
Фигурата беше изправена на задните си крака с високо вдигнати нокти и сякаш ръмжеше заплашително към тях.
Лена пристъпи напред и каза благоговейно:
— Не е дявол. — Пръстът ѝ проследи муцуната и полукръглите уши; тя се обърна към останалите. — Това е пещерна мечка. Подобна на онази, която видяхме в пещерата в Хърватия.